Тя е самото Слънце в човешки образ. Хелиана Стоичкова е млад писател със завиден брой заглавия в своята библиография. Пише, откакто се помни, и не обича да се ограничава в стилове и мислене какво ще се хареса на читателите. Хелиана създава цял чуден свят от образи и истории, с които може да се срещнете на нейния сайт: http://helianastoichkova.com, както и в книгите й „Кабинковият лифт“, „Централно Управление Запознанства“, „Приказка за най-добрият приятел на човека“, „Леко съм мъртъв“.
Хелиана, пета книга с твои разкази е готова за печат. Какви са твоите истории и как на твоята възраст успяваш да си толкова творчески продуктивна?
- Току що завърших и първият си роман. Изля се внезапно и неудържимо. Винаги съм вярвала, че инстинктът ми да направя снимка на някакво събитие, явление или действие е бил по-мощен от инстинкта ми да се пазя от тях. Защото, когато пишеш ведри усмихнати истории, препълнени с хумор или любов, самият ти изпитваш радостта от живота и се наслаждаваш на това. Когато пишеш тъжни истории, плачеш пръв над листа много преди читателят да се докосне до него. А когато поемеш към зоната на интригата, насилието или обикновената човешка нищета, краката ти се подкосяват. В този смисъл повишената ми активност като писател в момента се дължи на голямото натрупване от впечатления, които напират да излязат извън границите на моето съзнание, подсъзнание, разум.
Ти обичаш да смесваш жанровете – какво търсиш – свой уникален жанр, или не обичаш да се ограничаваш от рамки?
- Аз съм написала стотици истории и всяка една има своят собствен характер. Ако разказвам нещо ефирно, обличам го в лека дрешка и го оставям да я носи с удоволствие. Ако разказвам сериозна история, в която някой е пострадал или някой зловреди, то тогава нахлузвам му пълно бойно снаряжение и го оставям да води битките си. Жанрът, в който попадат, е интуитивна последица от темата на разказа и това какви емоции и въпроси ми се иска да предизвика. Същото важи и за стила. Още когато за пръв път в ръцете ми попадна книгата на Реймон Кьоно „Упражнения по стил“, осъзнах, че да се закопчаеш в една фиксирана стилистика може да ти донесе много голямо одобрение от четящите. Отваряйки твоята книга, те винаги ще знаят какво да очакват от теб. Но безкраят от възможности ми се видя много по-вълнуващ. Да не знаят какво да очакват от мен или от края на историите ми е далеч по-приятно. Защото това, което тази малка книга демонстрира, е, че една и съща история, разказана по различни начини, въздейства различно. Всяка история трябва да носи своя оптимален дрескод. Там, където е въздействаща. И след всеки следващ експеримент стават все по-богати и пълни със съдържание. Всяка следваща книга намирам за по-добра от предишната.
Какво не смееш още да направиш в писането?
- Няма нещо, което да стои като табу зона. Бих влезнала навсякъде. Вратите са отворени и ме очакват.
Какво е писането – работа, хоби, терапия, спасение, приятел, непознат?
- За мен писането е работа. Някои хора го наричат призвание, като се опитват да опишат с тази една дума вътрешната си потребност да разказват. Реално писането е и зона за размисъл. Много често през писането осъзнаваш себе си и можеш да анализираш собственото си поведение през призмата на характерите, които участват в действието. Отдръпваш се от текста и за момент ставаш читател. Как ми влияе това? Как ме кара да се чувствам? И когато се върнеш обратно в позицията на разказващ, гледаш на историята по друг начин.
Писането не е спасение и не е терапия. Напротив. Може да бъде много натоварващо понякога. Влизаш във филма на образите, които описваш, и те започват да ходят навсякъде с теб. Магазинерът ти връща ресто, а ти си представяш как един от героите ти му коментира магазина. Защото точно този персонаж това би направил. Той още не е излязъл на листа и участва активно в мислите ти. В момента, в който го изхвърлиш от там и го поставиш на листа, той е жив като всеки друг човек. Пълен с противоречията, пълен с коментарите си и пълен с едно собствено съдържание, което си осмислил хиляда пъти, преди да го покажеш на другите. Усетил си го как ти диша във врата. Когато представяш такъв персонаж в къс разказ, ти не можеш да опишеш всичко, което знаеш за него. Излиза само сърцевината. Но отзад има цяла биография. Не само това, аз имам ясна представа как изглеждат тези хора. Това прави разказването много интересно. Късата форма показва снимка на образа или на някакво действие. Затова някои от историите имат продължения. Това е защото има още много за разказване. Няма място за размишления или дълги описателни картини, но е направо невероятно колко много съдържание може да събере един кратък диалог.
Ще споделиш ли твоите малки тайни – онези неща, заради които се усмихваш незабелязано и плачеш сама в банята?
- Аз съм много непосредствен човек и винаги, когато нося красива или тъжна мисъл, това ми е изписано на лицето. В този смисъл нямам нито малки, нито големи тайни. Плача, когато видя или усетя несправедливост. Правя го съвсем явно, ако не мога да го спра. По природа съм хуманист. Не ми е приятно да виждам страданието на другите хора. Усмихвам се на всичко младо и красиво. Обожавам да се закачам с малките деца по улицата, като им се усмихвам. И ако ми отвърнат с усмивка или дори само с физиономия, това ми доставя удоволствие. Поздравявам кучетата на хората. Повечето от тях веднага отвръщат.
Ако твоят живот беше история, как би се казвала и в кой жанр би била?
- Ако моят живот беше история, щеше да е трагикомедия. Твърде много весело и накрая станало тъжно. Твърде много тъжно и накрая умрели от смях. Изключително поле за развитие. Ако се замислиш, навсякъде, където виреят амбивалентни стойности, можем да видим както заглавието, така и сюжета. Заглавието щеше да бъде „На ръба на абсурда“, а съдържанието щеше да разплаче едни и да разсмее други.
Ако можеш да разкажеш само една история от своя живот досега, коя би била тя?
- Воля и инат. Това е историята.
Имаш ли своя формула на радостта? Неща, комбинацията от които магически опъват крилете ти?
- Да. Мисълта, че мога да се насладя на още един ден под Слънцето, на секундата ми оправя настроението. Всеки път, когато имам нужда, е достатъчно да погледна нагоре към небето и да видя мястото си под Слънцето. То е точно там, където съм в момента. Нито сантиметър встрани. И докато съм там, няма причина да се ядосвам за нищо.
Коментари (0)
Вашият коментар