Тодор Колев зад кулисите

Шумен. 50-те години. Едно момче, родено в Царска България, крачи към училище по улиците на вече Народна република България. И през ум не му минава, че след дълги години пътят ще го отведе и през историческия преход от социализъм към демокрация.

Всяка сутрин момчето, което винаги е добре облечено, даже шик – като син на изтъкнат шивач и собственик на модно ателие „Адама“, минава покрай един магазин. Над входа му виси табела, на която пише: „Варненското софиянче от Шумен“. И ден след ден тези думи се врязват дълбоко в паметта му.

Десетилетия по-късно малкото момче ще се превърне в любимия актьор на България Тодор Колев. Ще го знаят от столицата до най-затънтеното селце в страната. А той ще пее песни и ще кръсти разказа за живота си на този свой детски спомен – табелата за варненското софиянче от Шумен.

На сцената и пред камерата Адама (прякор, който остава за него като наследство от баща му) е истинска фурия, ненадминат комик, който кипи и провокира

нестихващо ехо от смях и до днес.

Когато се спуснат завесите и камерата угасне обаче, той се превръща в коренно различна личност. Прибира се вкъщи късно, след 22 часа. В редките случаи, когато си е у дома и не пътува, няма репетиция или не снима, актьорът има нужда само от почивка. А за него това означава единствено – тишина. Синът му Александър (от брака му с Йорданка Кирилова) е разказвал, че в тези моменти около него не трябвало да се вдига никакъв шум. Като дете Александър познавал своя родител най-вече от телевизора. Дъщерята на комика Албена (от брака му с актрисата Адриана Палюшева) също е споделяла, че далеч от заетостта си и в уюта на дома баща й повече мълчал, докато мисълта му се реела някъде другаде. Най-близките му казват, че е бил тъжна личност. Точно като в неговата велика песен „Самотният човек“ по текст на поета Борис Христов.

Изненадващо за широката публика Тодор Колев не обичал многолюдните компании, в които да се чувства длъжен да бъде душата на купона. Още по-малко смятал за задължително да свири и да пее около масата по празници вкъщи. Та не стига, че му е професия, ами да работи и по празници... Не!

След края на своя кипеж на сцената Адама се оставял на моменти – dolce far niente, както са го казали италианците. Обичал да не прави нищо. Да гледа нанякъде и да не вижда нищо. Да не мисли за нищо. Да блее – „Ей така, като някоя патка“.

Рядко актьорът е настроен майтапчийски дори на снимачния терен на най-големите кинокомедии, в които играе. Режисьорът Николай Волев, автор на две от тях – „Двойникът“ и „Господин за един ден“, казва, че българският Чаплин не е бил комедиант в живота. И по-добре, тъй като

смешниците в делника обикновено не разсмиват никого в театъра и киното.

За изпълнението си в „Двойникът“ Колев дори влиза в пряко съревнование с Ал Пачино за наградата за главна мъжка роля на фестивала в Карлови Вари. Губи, но продължава напред без съжаление. За да се снима в култовия „Господин за един ден“.

„Сцените, в който Пурко се преструваше на паметник, съвпаднаха с най-жаркото и задушно пладне на лятото. – разказва Волев в своята автобиография „Девствената проститутка“. – Тошко трябваше да стои с часове под слънцето в пълно бойно снаряжение, облечен в шаячните войнишки дрехи от времето на филмовото действие. Шинелът му беше предварително накиснат в брашняна каша и след това изсушен до вкокаляване – за да придобие фактурата и цвета на варовика, от който най-често се правеха паметниците.

Операторът Красимир Костов избъзика актьора, че снимките щели да продължат дни наред заради неумението му да стои неподвижно като истински паметник. Надянал коравия шинел и раницата, тежащи колкото торба с цимент, Тошко избесня от закачката.

Когато Малкият слон от Странджа планина започна да ръфа крака му, той го върна тъпкано на оператора. Вместо да напсува прасето, както беше по-сценарий, актьорът тегли една беззвучна майна на Краси, докато той го снимаше. Така сочната попръжня беше увековечена, но разбираема само за онези, които умеят да четат по устните.“

Адама не проявява особени капризи по време на работа, но имал и своите странни особености. Докато играе Пурко, неочаквано се разкрива и един негов страх – от високо. Една от сцените изисква неговият герой да се покатери върху покрива на висока къща, но актьорът изненадващо отказва. И то категорично. За нищо на света нямало да се качи. Това довежда до бурни препирни между него и режисьора, който се слави с твърдия си характер и безкомпромисност в творческите си желания.

И докато напрежението между двамата расте, операторът подхвърля на Волев, че е готов да се обзаложи, че Колев го е страх от високото. Накрая след известно увъртане и самият актьор си признава, че е точно така. Режисьорът моментално му влиза в положението и намира цаката на „тошковата акрофобия“. С екипа откриват в селото една схлупена къщичка, изкопават два метра яма, за да свалят камерата ниско и така създават внушението, че покривът е много висок.

И режисьорът доволен, и актьорът – цял.

И все пак Волев и звездата на филма му имат още някои търкания до завършването на „Господин за един ден“. Пурко трябва да изоре нива с помощта на един разбит мотоциклет. Сцената налага героят на Колев да изглежда потен и прашен, а в същия ден екипът няма под ръка друго, освен пръст и вода.

„Гримьорите започнаха да мажат лицето на Тошко с кал, но той гнусливо взе да ми обяснява как в Холивуд това се правело със специални антисептични гримове – пише Волев. – „Съжалявам, Тодоре, тук не е Холивуд, просто нямаме тази възможност“ – отрязах го аз. Той обаче продължи да се запъва като магаре на мост. Може би го беше страх от зараза, знам ли. Най-накрая склони да го клепаме с кал, но огорчението от тази негова проява на примадонщина си остана у мен.“

За радост на всички обаче резултатът от работата по лентата е повече от феноменален. По-късно Тодор Колев дори е леко обиден, че за следващия филм на Волев – „Да обичаш на инат“, който също става голям хит, за главната роля режисьорът предпочита Велко Кънев.

И все пак Адама пък блясва отново в „Опасен чар“, който категорично затвърждава статута му на звезда. Билетите за прожекциите на филмите с негово участие свършват моментално, пълни театралните салони, кинорепликите му стават част от градския жаргон и той е... обожаван. Естествено, тази слава му спечелва и друго внимание. Към него обръщат поглед службите.

В най-опасните години фатална популярност придобива виц за тримата Тошковци, които разсмиват България – Тодор Колев, Тошко Козарев (цирков клоун) и Тодор Живков. Авторството на анекдота се приписва на актьора. Самият той винаги отрича този слух. Как да не му вярва човек?! Та комикът действително си пати от това. Привикват го на разпити, а майка му започва да му звъни рано всяка сутрин, за да проверява

как се развива историята с Народната милиция.

Комунистическите служби го нарочват и това става видно от редица репресии спрямо артистичните му изяви. Като например забраната да пътува в чужбина. Натискът е бил действително сериозен и в онези години репресивната машина успява да пречупи българския Чаплин.

Принадлежността на Тодор Колев към бившата Държавна сигурност е обявена официално от Комисията по досиетата през 2007 г. при проверката на народните представители след 10 ноември 1989 г. Тогава стана ясно, че актьорът, който беше депутат от Великото народно събрание, е бил вербуван на 11 март 1987 г. под псевдоним „Петров“ от служителя Стефан Тенев.

Разкритието разочарова много от почитателите на Колев, но не успява да му отнеме всенародната обич.

Той много рядко коментира агентурата си, като съвсем пестеливо е казвал, че в така нареченото му досие има само едно картонче, няма негов подпис или съгласие.

„Някой си е приписал актив за чужда сметка – обяснява в интервю актьорът. – Ама бил съм привикван в Държавна сигурност. И какво да им кажа, че няма да отида! А кой е този смелчага, който няма да отиде там, ако го привикат. Няма такъв.“