Тино: Да си мъж означава да победиш егото

Има добри музиканти и много добри музиканти. Има страхотни гласове и уникални гласове има също. Има готини момчета, има и интересни мъже. Той е Тино. От всичко това, но различен. Когато гласът му се плъзна като златна жилка петрол на сцената на „Гласът на България“, да натиснат бутона „Искам те“ посегнаха не само членовете на журито. Защото още с първата си поява Тино смени въздуха на тази сцена. Заговори на свой език и ни накара да чувстваме. Пусна ни да се гмуркаме в едни дълбочинки, изумителни за неговата 23-годишна възраст. От на пръв поглед неочаквания си избор на треньор, през разбиването на стереотипа с „Луда по теб“, до парчето „Искам още“... а със сигурност всеки момент идва и още!

Не съм очаквала, че ще има нещо по-приятно от това да го слушам как пее. Но след това се срещнахме и го чух как говори.

В какъв период те намирам?

В професионален или в личен план?

По усмивката ти разбирам, че ще говорим в... професионален план.

Точно така! Въпреки че музиката е най-личното ми! Намираш ме в момент, в който трябва да свърша много неща наведнъж. Стъпвам си на краката, така че да мога да изградя “машината”. От най-дребни неща като това, че си вадя книжка, до записи на нови песни, насоки за следващите записи, план за концертите, които ми предстоят. Декември е пълен с концерти и частни събития, но в началото на новата година ще си дам малко време, в което почти няма да се качвам на сцената, за да обърна внимание на нови неща и да си взема поука от изминалите доста интензивни месеци. После ще се върна ъпдейтнат и ъпгрейднат.

Планирал ли си посоката на твоята машина?

Не съм от тези артисти, които ще се затворят в себе си и ще очакват другите да забележат колко са велики, без да направят крачката към публиката. Гледам да се уча от своите грешки, но и да провокирам без страх от нови такива. Гледам с това, което правя, да изграждам своята аудитория и в същото време да я предизвикам да мисли. Нямам търпение например да излезе следващото ми парче.

Битува очакване, че музикантите, които излизат от формати като „Гласът на България“, трябва да бъдат „поети“ от продуценти, от маркетолози и да им се сервира бъдещето на тепсия. Струва ми се, че ти не си от хората, които чакат каквото и да било наготово?

Не, не съм. Старая се да се грижа не само за артистичната част на нещата, но и за т.нар. бизнес част. Би било хубаво, ако всички млади артисти разберат, че трябва да размишляват и да наблюдават около себе си и че музиката може да е центърът, но този център има нужда да бъде поставен на вярното място, да се създаде най-добрата среда за него. Много често един чудесен артист и изобщо автор може да остане нечут и невидян, защото не е помислил, че освен неговото творене има нужда и от друго и има още много неща, за които трябва да се погрижи. Той често чака щастливата звезда да мине над главата му и да бъде забелязан, понеже е много велик.

Още ли си Тино от „Гласът на България“?

Още от началото беше много повече! Може би защото не бях вътре, за да се състезавам с друг освен със себе си. Най-големият плюс от шоуто беше, че публиката ме разпозна като артист. Мисля, че изпълних целта си да се представя като явление на тази сцена. Днес на моите концерти идват и хора, които дори не са гледали шоуто, но до тях е достигнала мълвата.

На какво не си готов за това машината ти да стигне там, където искаш?

Единственото, на което не съм готов, е да забравя защо съм се захванал с това изобщо. Ако в един момент загубя светия път, машината сама няма да работи нататък така или иначе. Допускал съм грешки, които го доказват. Моето висше преживяване в музиката е концертът. Идеята да имам запис, който хората да слушат вкъщи или да надуват в колата, или да се чува в някой клуб, е прекрасна. Но това е една стълбичка – както са записите, интервютата – всичко води до концерта. До литургията на музиката. До това всички да се съберем на едно място. Не някой да ми се поклони и аз на него, а да станем едно цяло. Когато един концерт е успешен, тогава всички ставаме едно цяло и няма по-велико чувство от това.

Споделяш в други интервюта, че като тийнейджър не си се разкривал особено. И май си съхранил този свой афинитет към загадъчността? В същото време, за да бъдеш едно с публиката, трябва да си разсъблечен. Умееш ли да се намираш по средата, в баланса между красивата тайна и необходимата близост?

На моменти се хващам, че губя от тази своя непринудена загадъчност, ако не съм напълно честен със себе си. На сцената няма нужда от думи. Има един момент, в който ти си абсолютно разсъблечен. И няма значение дали хората имат информация какво е било детството ти, какво ти се е случвало, какво преживяваш. Те в този момент така или иначе го знаят. Те го усещат. Може двамата с теб да изпеем едни и същи думи, хората ще ги чуят по различен начин. Защото в тези думи всеки от нас ще изпее и своята история. Не можеш да излъжеш публиката.

Имаш дълбочина не само в гласа си... Пускаш ли хората навътре?

Никога не съм бил от много споделящите. Бил съм потаен и с най-близките си. Нещото, което ми помага в музиката много, е психологията. Не можеш да се занимаваш с изкуство, ако нямаш тази първична любов към човешкото същество. Което означава да можеш да седнеш и да си говориш с един прекрасен човек по същия начин, по който можеш да седнеш и срещу един престъпник. Да знаеш, че в зародиша си човекът сам по себе си е човек и е добър, и да обичаш човешките истории. Няма лош по сърце човек. Ако имаше перфектност, ако нямаше грешки, нямаше да има и музика. Може би единствената музика, която щеше да съществува, е идеалът на религиозната музика – тази, чиято единствена цел е да възхвалява Бог. Но истината е, че ние слушаме и останалата музика, защото тя ни говори за несъвършенствата, през които минаваме, и е израз на борбата. Едно от моите големи открития е, че животът е един и същ. За мен, за теб и за някое дете в Африка. Проблематиката на живота е еднаква за всички. Това, че на мен ми е топло и съм нахранен, а детето в Африка гладува, това прави нашето битие различно, но проблематиката е една и съща. Ние минаваме през идентични проблеми в живота си. Аз няма да измисля история, която не е вече разказана. Просто ще я кажа по моя начин.

Винаги ли успяваш да си честен на сцената?

Надявам се. Хората усещат кога си честен на сцената и кога не. Според мен тази честност идва точно от любовта към хората – да не ги съдиш, да имаш разбиране и обич.

"Нямам проблем да споделя най-дълбоките си усещания на човек, с когото току-що съм се запознал. За мен да те допусна до себе си не означава да ти разкажа за детството ми или за някоя тежка любовна история. По-скоро ще ти разкажа какво съм научил от тях."

От какво те е страх?

Аз обичам живота и искам да съм жив. Много е просто – не искам да умирам. Други страхове нямам.

Имаш ли план за живота извън музиката?

Музиката е неделима част от живота ми, тя е най-личният ми живот и правя всичко за нея. И всеки мой план е обвързан с музиката.

Да поговорим за любов. На кое място е тя?

На водещо. Защото любов не е единствено любовта към един определен човек. На първо място е любовта към живота и после е всичко, което те кара да го обичаш. За мен велики са хората, които, независимо какво им се случва, запазват тази любов.

Понякога ми минават разни тъмни мисли... Сигурно и ти си се замисляла какво е, ако утре не можеш да пишеш. Представи си какво е за един музикант утре да остане без ръце или без глас. Затова на първо място стои любовта към живота. Това те кара да не правиш на всяка цена всичко. Както гласи една от любимите ми мисли: “Смисълът на живота е самият живот!”

В живота има и болка. Можеш ли да обичаш болката?

Понякога, ако дълго време не ти се е случвало нищо, което не е твърде горе, нито е твърде долу, дори болката може да те накара да се почувстваш жив. И тя е именно това – живот. В болката и в трудностите се намирам жив. Защото тогава най-вече сътворявам нещо в себе си, само през болката напредвам.

Знаеш ли, ако имам девет пълни и успешни концерта, а десетият е неуспешен - десетият е този, който ще ме накара да се замисля, да запретна ръкави, да се почувствам жив и да се боря.

Да си поговорим за мъжествеността. Как и през какво порасна тя в теб? В какво я откриваш?