„Я да видя аз кой плаче?“, или вредите от вмешателството

Действието се развива в София на бул. Витоша, около 13ч. Времето е слънчево и една от многото майки с деца е излязла на разходка, но докато бута количката, изведнъж се чува мощен, добре изнесен момчешки крясък, който преминава в силен плач, примесен с викове. Ако сте родител, предполагам сега поклащате глава, казвайки „О, много добре знам за какво говориш. Ела, да чуеш моето“. Майката спира, взима детето си на ръце и започва да го гушка и да му говори в опит да го успокои, но очевидно това още повече започва да го дразни и то се опитва да се измъкне от ръцете ѝ, използвайки така известната техника „гънене на червей“. След успеха, който е постигнал, юнакът гордо се тръшва на земята.

В този момент, като по команда до майката и детето мирно и строго застава една жена над средната възраст. Почти съм сигурна, че това беше леля Гичка, онази която обича да цъка с уста и да размахва пръст, сещате ли се?. Та, спира тя, поглежда детето със сключени вежди, но все пак в опит да „вкара“ лека усмивка и казва твърдо: “Я да видя сега кой плаче? Ти нали си момче, какви са тези сълзи и викове?“. Майката, както изглежда, и без това се чувства достатъчно неудобно от факта, че нейното дете се чува до ъгъла на „Графа’’ и ’’Алабин“ – не стига че всички хора се обръщат, ама сега и тази жена.

Аз седя и се чудя какъв всъщност е смисълът на това вмешателство:

А) Да изпълни гражданския си дълг, като се притече на помощ?

Б) Да покаже на майката как се прави – какви са тези прегръдки и разговори, трябва строгост?

В) Или просто много я дразни шума, а ще отива към ”Гарибалди“, където е сигурна, че още ехти?

Докато мисля по този въпрос те продължават да стоят там в едно и също положение – майката се върти неудобно в опит да вдигне детето си от земята, а леля Гичка още повече се надъхва да се справи със ситуацията, въпреки че не си е променила наклона на тялото дори с милиметър: „Ооо, ама ти ако ще продължаваш така да ревеш, да те взимам с мен, да те водя вкъщи“. При тези думи детето се сепва, поглежда я изплашено, продължава да плаче (просто вече има още едно нещо, за което да е разстроено), но става и се гушва в майка си, а леля ви Гичка с гордо вдигната глава и все така набита походка се отдалечава. Сигурна съм, че такива ситуации не само не са ви непознати, ами се сблъсквате с тях ежедневно – или като родители, или като наблюдатели или сте били на мястото на детето, а може би сте човекът, който често се намесва.

Като семеен терапевт знам колко е важна връзката между родител и дете. Тя, като всяка друга връзка, се изгражда във времето, преминава през различни етапи, защото участниците в нея се променят непрекъснато. Съвсем естествено е да има конфликти, провокирани от различни емоционални състояния, които да доведат до определени ситуации. Въпросът е, че ние като странични наблюдатели нямаме представа на какъв етап от взаимоотношенията си са и каква точно е причината за възникналата случка. Ето няколко възможни варианта:

1. Детето има физически дискомфорт– гладно е, жадно е, спи му се, нещо го боли, топло му е/студено му е, неудобно му е (ако е в количка). Всякакво неразположение от този тип може да предизвика реакция в детето, особено ако е по-малко. Какво се случва с детето, би могъл да знае родителят. Забележете: БИ МОГЪЛ, но не е задължително, понякога дори на родителите им е трудно да разберат какво точно се случва с децата им, какво изпитват те и това е НОРМАЛНО. Родителите могат да предполагат и да се опитат да облекат в думи това, което децата се опитват да изразяват с действие. Например “Сигурно вече си гладен, още малко и се прибираме да ядеш.“ или “Знам, че ти е топло и това те изнервя.“, или “Не мога да разбера какво точно има, но изглеждаш разстроен, ела да те гушна“.

2. Родителят и детето са на етап от взаимоотношенията си, в който се поставят граници – това често се превръща в „игра за надмощие“ между тях и е важно да преминат през нея. Майката казва „НЕ“, детето се тръшка и иска да „тества“ тези граници и дали майката ще отстъпи. Понякога е добре детето да „победи“ родителя (отново зависи от контекста). Друг път е важно родителят да устои на казаното, защото по този начин очертава граници и създава сигурност в детето. Тръшкането е важна част от себеизразяването на детето и е здравословно, но е необходимо родителят да го разбира, за да може да го понесе и овладее.

Както виждате, това са доста дълбоки процеси с предистория (може да се каже от раждането на детето) и едно „включване“ като „Ако не спреш да плачеш те взимам вкъщи“, е повече от неуместно и не носи смисъл нито за майката, нито за детето. Единствено може да разтревожи детето още повече, да събуди страх в него и да му даде послание, че плачът (единственият му досега познат начин да комуникира с родителя дискомфорта си) е нещо лошо и може да бъде отнет от най-близкия му човек.

Това, че ние не знаем какво се е случило преди детето да започне да плаче е от изключително значение. Няма как да се прецени дали родителят има нужда от помощ и вие способни ли сте да му я дадете. Той въобще търси ли я? Родител не се ражда, родител се става! И като всяко ново нещо се изисква време, търпение (с което не всеки разполага винаги и по всяко време) опити и мноооого грешки! Слава Богу, че ги има грешките, най-хубавото нещо в живота! Радвайте се на грешките, които правите, защото това е шанс да учите нови неща непрекъснато! Майката от примера по-горе може да е попаднала в добре позната за нея ежедневна ситуация. Може би знае причината за тръшкането и как да се справи с него. Но е възможно да е нова и все още непозната емоция. Ако е така, това е чудесна възможност родител и дете да научат нов начин на комуникация, да се опитат да се разберат и да се справят САМИ.

Хайде, сега да си представим една друга ситуация, хипотетична (ама не съвсем). Разхожда се една майка с дете, което започва да плаче и да се тръшка на улицата. Тя го хваща за ръката, изправя го рязко, издърпва му ухото така че да се отлепи от земята поне с 10 см и накрая му „лепва“ един шамар. Вече няма викове и писъци от страна на детето, защото унижението и обидата са прекалено големи и то иска да се скрие от погледите на всички хора наоколо, затова навежда надолу главата си и започва тихо да рони сълзи. Питам аз, къде е сега леля Гичка? Къде е тази твърдост и увереност? Защо не застава така гордо изправена до майката и не ѝ каже: “Я да видим сега, кой посяга на детето си?“ или „Ооо, ти продължаваш и да му теглиш ухото, хайде с мен да те водя при социалните?“

Няма я.

Или пък, не, чакай! Аааааа, ето я там – тази, която подминава и цъка, ама какво точно си мърмори под носа не знам, защото не говори така високо и ясно, както преди малко. Аз може да се опитам да предположа, например: “Ццц, то пък бива, бива…ама не се спря“ или „Еми, то като не става с добро“, „Няма друг начин, по който да имат уважение децата. Като малка (имайте предвид лятото на 1944) един учител ни биеше с пръчките през ръцете, но на всички ни беше любимият учител – имахме респект!“.

Не бе, лельо Гиче, не сте имали респект, имали сте си чист страх, защото и на вас си ви е бил мил животът! И вие сте се чувствали унизени и обидени, огорчени и потиснати, но са ви казали, че това се нарича респект… ама не е!

Аз се опитах да си обясня тази ситуация, мислейки все пак и през погледа и преживяванията на не по-малко жертвата на „отровната педагогика“ леля Гичка. Предполагам (въпреки, че съм почти сигурна), че нейните чувства никога не са били приемани и зачитани от нейните родители. Тя се е научила да ги потиска, така че никога да не видят бял свят. Това е тъжно, несправедливо и обяснява поведението на цели поколения. Когато леля Гичка е била разстроена и си е позволявала да плаче, майка ѝ може би ѝ е казала „Ооо, я не ми се лигави“ или „Еее, ти пък за това ли ще плачеш, то поне да беше за нещо сериозно“ или така известната фраза „Ще те набия най-накрая, за да знаеш поне защо ревеш“. Това да изразяваш чувствата си и да се свързваш с тях е било неприемливо, просто защото родителите не са знаели как да го направят и как да партнират на децата си. Така леля Гичка получава посланието, че за да бъде приета и обичана в семейството си, не трябва да бъде чувствителна, не трябва да плаче, трябва да търпи, да не се лигави и винаги да „се стяга“. И, така, тя израства с непоносимост към тези чувства и когато и където ги разпознае, макар и в другите, има необходимост да ги спре. Това би могло да обясни и поведението на много хора, които спират и започват да говорят на децата или на майките им, които „мноооого са ги разпуснали тия деца“.

Но въпреки това – недейте! Оставете децата да плачат, да се тръшкат и да тропат с крак. Това е важно за тях и е част от себеотстояване и себеизразяването им. Родителите им знаят най-добре какво се случва с тях в този момент, защото те имат изградена връзка. Ако срещат затруднения те сами ще потърсят помощ, когато преценят че имат нужда от такава. Или ако все пак решите да се намесите, то нека поне да бъде тогава когато наистина е необходимо. Когато трябва да прекратите насилие или злоупотреба, упражнявани върху деца. Защото не тези, които плачат се превръщат в насилници когато пораснат, а именно тези, на които е отнет „гласът“.

Авторът е терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“