Как да говорим с децата за смъртта?

Темата за смъртта за повечето хора е може би най-трудната за подхващане.

Много родители смятат, че ако говорят с децата си за смъртта и назовават нещата с истинските им имена, това ще ги травмира за цял живот. Истината е, че нашите опити да променим или омаловажим събитието могат да създадат много по-голямо объркване в техните умове, отколкото си мислим. Мислейки върху въпроса „Как децата говорят за смъртта?“ френският психоаналитик Франсоаз Долто споделя своите разсъждения по темата така:

Те започват да говорят за нея от много ранна възраст и ние също трябва да им говорим за нея отрано. Най-често я споменават във връзка с животно. Всеки от вас е виждал как реагират децата, когато за първи път се сблъскват със смъртта. Те казват: „ То изобщо не мърда?“, а ние им обясняваме: „Защото е умряло“. „Какво значи това?“, питат те, а ние не знаем какво да отговорим.“ Друго интересно при децата е как, когато гледат новините по телевизията, приемат случващото се като на филм, с разликата че във филмите на хората им плащат, за да убиват и да умират, а в реалния живот умрелите няма да се завърнат, съпрузите им повече няма да ги видят, децата им – също. Ето така можем да накараме детето да разбере разликата, но едно е ясно – че хората имат потребността да си играят с живота, като причиняват смърт и като умират наужким. Всички деца играят на това: да умират и да причиняват смърт. Именно защото са живи, те имат пълното право да постъпват така – като причиняват въображаема смърт, те придават на реалния си живот смисъл, енергия, но обърнете внимание: въображаема смърт. „Бум-бум! Убих те. – Ааа, готово, умрях!“. Децата изпадат във възторг. И продължават да повтарят: „Умрях!“. И ако им кажем: „Недей да правиш така, не е хубаво!“, ще им отнемем удоволствието от живота. Защото играта няма нищо общо с реалността. (Ф. Долто, „Как да говорим за смъртта“).

Често родители, които са загубили близък роднина или домашен любимец (и в двата случая – член на семейството) ме питат какво да кажат на детето си, как да му съобщят? Дали на първо време да не кажат , че кучето е избягало или дядо е заминал някъде? Това е период, който родителите искат да си дадат, докато обмислят ситуацията, но това е и част от процеса на тъгуване и децата също участват в него. Просто той не е назован! Родителите използват различни подходи, обяснения, забрани и позволения за процеса на скърбене, които биха били по-травмиращи за децата отколкото самата загуба.

Наскоро срещнах баща, който е израснал с вярването, че „мъжете не плачат“ и трябва в трудни ситуации да се „стягат“ и да сдържат сълзите и емоциите си. Наскоро той е загубил баща си и трябвало да съобщи това на сина си, който е на 8 години. Отива бащата при него и му казва: “Нали знаеш, че дядо беше в болница и лекарите го лекуваха, но въпреки това дядо почина и повече няма да го видим. Той вече е на небето!“. Детето не знае как да реагира в първия момент – тъжно му е, зараждат се толкова въпроси и чувства в него. Насълзяват му се очите, но бащата вместо да го прегърне и да поговорят за смъртта, той му казва: „Недей да плачеш, моето момче, майка ти и без това е много разстроена. Това още повече ще я натъжи“. Това изказване е изпълнено с много послания и противоречия. От една страна има забрана да плаче, което за него е като забрана да страда, защото може да не знае друг начин, по който да изрази тъгата си, от друга страна има отговорност за майката (дете на 8 години е твърде малко, за да бъде карано да се чувства отговорно за емоционалното състояние на родител). От трета една страна детето се опитва да си обясни смъртта – какво представлява тя, къде отива дядо му сега? Знае, че да си умрял означава, че повече няма да го види, но направил ли е нещо лошо, за да умре? И другите ли ще умрат? Кога?

Същевременно дете, преживяло загуба на близък, може в рамките на същия ден да си играе и да се смее както преди. Тук се намесват възрастните, които не могат да се справят със своите чувства и емоции в този момент; не могат да си обяснят процесите при децата и му казват: „Не се смей! Не е редно днес да се смееш и да си играеш толкова оживено! Не се гледа телевизия!“. Това послание обаче, освен да създаде чувство на вина у детето, не му помага да приеме загубата по-лесно, а дори напротив – отнет му е механизмът, по който би могъл да се справи най-добре с нея. Ако на момчето от примера по-горе му се забрани да си играе, противоречията в него стават още повече – хем да не плаче, за да не разстрои майката, хем да не се смее, защото не е редно… а какво би могъл да прави? Никой не му казва.

А колко по-добре би било, ако бащата, съобщавайки му за загубата, го подкрепи в това да изрази емоциите си: “Ако ти се плаче си поплачи, нормално е да си тъжен, на всички ни е много мъчно“; да се опита да отговори на въпросите, които има детето или ако не може – просто да го изслуша. Ако детето няма никакви въпроси и просто каже: “добре“, да не се опитва да му обяснява насила. Децата питат толкова колкото могат да понесат. Родителите също са хора и не знаят отговорите на всички въпроси и това е нормално: може просто да му кажат, че нямат представа защо е настъпило събитието. Да го оставят да си играе и да се смее. Това съвсем не означава, че му е безразлично, просто децата така се справят. Това е техният начин. Затова колкото и трудна и болезнена да е загубата, сполетяла семейството децата са част от нея и имат правото да знаят. Те могат да тъгуват, да страдат, да плачат, да се ядосват или да се държат така сякаш нищо не се е случило.

Важно е да има кой да подкрепи родителите в този момент, за да могат те от своя страна да направят същото и за децата си. Говорете с тях за смъртта или ако ви е трудно да го направите им споделете. Кажете, че не знаете какво да правите и какво да им кажете, че имате нужда от време и от съвет и ви уверявам, че те ще ви разберат и ще ви изчакат да намерите подходящия момент и думи, с които да го направите. Ако пък от друга страна не питат, не им обяснявайте – може да се окаже, че все още е прекалено болезнено и трудно биха понесли информацията. Ако умеете да ги следвате, те ще ви дадат ясна индикация кога и от какво имат нужда. Но преди това трябва да се погрижите за себе си, за своите чувства и преживявания. Често използваната фраза „Аз съм лесен/а, най-важно е детето“, понякога може да се окаже капан, в който попаднали веднъж, трудно се излиза от него. Ако приемем, че смъртта е част от живота и се случва, рано или късно, то тогава не трябва да избягвате разговора за нея. Винаги когато децата повдигнат темата, те ви предоставят възможността да започвате да я въвеждате в общуването помежду ви. Това са моментите, в които те ви подсказват, че са готови да чуят повече. Не ги изпускайте!

(За да се запази конфиденциалността на клиентите имената са променени, както и подробностите около семейните факти в историята. Текстът е основан на базата на няколко случаи с подобна проблематика, като идеята е акцентът да се постави на процеса на работа, както и да се направи взаимовръзка между различни събития, чувства и взаимоотношения)

Валентина Димитрова е терапевт и съосновател на Център „Нюанси“

Може да четете още от Валентина и на нейната страница във Facebook.