Теодора Духовникова: Заради историята ни с Вергов се отказах от Ел Ей

Защото за нас започна да се говори и пише много преди да се появим в сериалите. Ние вече си бяхме създали в Народния своя публика, свои почитатели, които ни следяха. И журналистите пишеха за нас много преди да започнат да ни дават по телевизията. Така че ние сме доста встрани от понятието, превърнало се в класическа обида у нас за популярен актьор - “мечка”. Разбирай актьор, който става популярен с някакво шоу в телевизията и после “влачи” зрители и в театралния салон... При нас се случи точно обратното. И поетапно. И с приоритет - ролите в театъра. После дойде телевизията..

- Как се чувствате на сцената на Първия театър на България?

- Напоследък все по-любопитно и щастливо. Защото с годините отпадат този страх от провал и тази суетливост, която е нормална за първата младост, но е много вредна за актьора. Затова всички казват, че годините между 35 и 45 са най-хубавите, най-зрелите за един артист. Тогава вече мъжете са мъже, жените са жени, имат своя опит, имат своята увереност, дързост, биография и тогава, ако имат късмет, се случват едни от най-хубавите им роли.

- Вие как изграждате своите роли?

- Различно е. Зависи колко време сме имали за предподготовка. В сериалите например изпитвам тих ужас, когато откривам, че в първите серии не играя както трябва. Това, надявам се, само аз да си го виждам. После постепенно започвам да научавам за героя си това, което трябва да знам за него. Но ме “учи” неволята. А не подготовката и отделеното време за нея. Защото в сериалите нямаш време, което някой да отдели за теб като роля. Винаги всичко е от вчера за днес и трябва да се оправяш сам. Аз специално се оправям след първите 5-6 снимачни дни...

- А във филмите?

- Там е по-различно. Например за “Вездесъщият” имахме достатъчно време за подготовка и понеже образът на моята героинята Ана беше много сложен - как небъбриво да се изгради тази бездна в едни отношения, трупана с години... Имахме време да си говорим за персонажите, да репетираме. Общо взето, колкото по-небедна е една продукция, толкова повече време имаш да се подготвиш.

- Послушна или конфликтна актриса сте? Карате ли се с режисьорите?

- Аз съм много дисциплинирана актриса и не съм ленива. Не чакам да ми кажат мръдни вляво, тук - пауза, тук направи това...

Винаги имам много идеи,

винаги отивам на снимки

с предложения за сцената

Някои от тях ги приемат, други - не, и можем да спорим за тях. Но имам някакво вродено и безкрайно уважение към режисьорите и вярвам, че те би трябвало да имат всичко в главата си, да знаят много по-добре от мен какво трябва да се случи в общото, голямото, важното...

Не че винаги така се случва. Не че не съм се разочаровала хиляди пъти от режисьори, които не знаят накъде вървим . Но в един момент е толкова важно да им вярвам, че предпочитам да им вярвам...

- Коя е мечтаната ви театрална роля?

- Ана Каренина. Никога не съм мечтала за класическите женски персонажи - Жулиета, Офелия, Бланш от “Трамвай “Желание” и подобни. Но Каренина за мен е единственият литературен персонаж, който ми крещи да бъде изигран.

- След кой филм или сериал се почувствахте известна?

- След “Под прикритие”, може би. Тогава беше истерия този сериал, и то сред по-младите. Тийнейджъри, млади мъже и жени подскачаха на крака в дискотеките само защото са ни видели там. След други роли, например Божура в “Дървото на живота”, пък започнаха да ме поздравяват съвсем друг тип хора. По-зрели, по-други някак - не знам как да го определя...

- Как се чувствате в “Откраднат живот”?

- Добре се чувствам, въпреки че всичко стана много бързо. По-бързо, отколкото съм свикнала да ми се случват нещата. Няколко пъти продуцентите на този сериал са ми предлагали да се включа в него още от самото му създаване. Но винаги нещо се е случвало, разминавали сме се, правила съм други неща. То не е и просто да отделиш толкова време от живота си, освен ако не си актьор, който прави само това, защото такъв сериал отнема цялото ти време. И един ден сценаристите просто ми звъннаха и ми предложиха нещо, което ми подейства на емоционално ниво. Плюс успокоението и вдъхновението, че ще играя с Юлиан Вергов. А за мен с кого играя на този етап от живота ми, е може би най-сериозната мотивация.

По същото време трябваше да бъда в Ел Ей със Слави (актьора Велислав Павлов - б.а.). Имах билет, виза, плюс няколко божествени рокли в куфара, но така се случи, че много бързо трябваше да реагирам... И реших, че ще се откажа от роклите и трансатлантическия билет и ще заснема една история, която ми харесва и която искам да разкажа.

Сценаристите ми казаха, че въпреки че става дума за болестта рак при героинята ми, няма да акцентират на това излишно драматично - така че хората, като гледат, да им се късат вените от мъка. По-скоро тази диагноза е повод

един мъж и една жена

да се срещнат

отвъд телата си,

отвъд “опаковката” и някак с душите си да поискат да бъдат заедно. Разбира се, в 13-14 серии това не може да се разгърне страхотно, както би трябвало.

Но има изумителни неща, които двамата герои си казват. Истински впечатлена бях от това, което бяха написали сценаристите. Защото и Юлиан Вергов, и аз сме играли толкова пъти “страсти на парцали” - голямото влюбване, пеперуди, ау - ще си режем вените, ще умираме... Докато героите в сериала са преживели толкова неща от живота, че нямат сили, нито желания за такова нещо. Душите им се срещат на едно по-друго равнище и това много ми хареса...

- Съжалявате ли, че в личния си профил във фейсбук разказахте за “един кошмар, слава на бога с добър край”, както сама написахте , свързан с рак на гърдата ?

- Не искам да говоря за това! Наистина... Не искам.

- Филмът “Вездесъщият” ще се състезава за “Оскар”. Вие получихте “Златна роза” за най-добра женска роля на кинофестивала във Варна. Подготвяте ли си вече словото за церемонията при връчването на оскарите?

- Оооо... За съжаление, мнооого е трудно това да се случи, много път трябва да извървим, докато български филм вземе статуетката за чуждоезичен филм. Защото в голямото кино става дума освен за големи теми и за големи пари. И за големи лобита.

И сред чуждоезичните филми има огромна надпревара между големите компании, които стоят зад тях. Би било изключителен успех нашият филм да влезе във финалните девет. И аз много се надявам на това. Отзивите в Ел Ей били страхотни. В едни от водещите медии за кино имало много хубави рецензии за Слави и за мен също. Много съм щастлива и силно стискам палци за филма.

- С кой световен филмов режисьор бихте искали да снимате?

- О, много са. С шведския режисьор Рубен Йостлунд, който направи филма “Форсмажорно”. Много харесвам французина Жак Одияр. Много са... само че актьорската професия е много свързана със словото.

- Че това лошо ли е?

- Превръща го веднага в регионално изкуство. Не си цигулар и можеш да отидеш навсякъде да свириш, независимо дали говориш полски, френски или руски... Винаги при неанглоезичните или нефренските актьори има акцент. Усеща се, че това не ти е матерният, не си расъл с този език, не си бил дете, не си се влюбвал и не си страдал на този език. Винаги си личи. И затова ни дават роли на емигранти.

- Кажете нещо, за което не се сещам да ви попитам?

- Чудя се дали да кажа още нещо за това, но мисля, че ще прекалим.

- За кое?

- За тези глупости около “болестта” ми... Толкова е напрегната цялата тази история, че...

- Това също влиза в цената на известността.

- Да, но беше прекалено жестоко. Можеха да ме попитат за какво става дума преди да пишат... Преди малко ме попитахте дали съжалявам, че написах нещо толкова лично във фейсбук. Да, мисля, че съжалявам. И не за това, че споделих, а за начина по който това споделяне беше отразено от медиите.

Ужасно е да се събудиш и да прочетеш по всички медии, че водиш битка с рака. Такава “битка” никога не е имало и никога не съм го казвала. Това са страшни неща и не може просто ей така да си ги пишеш в заглавията. Заради това изопачаване, заради този любим на медиите похват “сълзичка - паричка”, в който една история се вади от контекста в името на едното гръмко заглавие - мисля, че повече никога не бих споделила нещо лично в медиите.

Съжалявам, защото всичко беше изопачено, направено излишно драматично, невярно... Аз трябваше да вляза в обяснителен режим, който не ми беше нужен, не исках. Не мисля, че повече ще се повтори. У нас е по-добре да си вечно красив и безсмъртен, ако може.