Йорданка Христова: Заради спокойствието на децата се разделих с мъжа ми

Чета биографията й и съм силно впечатлена, респектирана. Няколко щрихи само: първата българка с голям рецитал в Париж, първата поп изпълнителка, поканена да пее в Северна Америка, наградите й по света и у нас са неизброими, кръстосала е над 100 пъти Земното кълбо, а в Куба, която тя нарича своя “втора родина”, е толкова популярна, че до ден днешен кръщават деца на нейно име.

Целият ни разговор преминава разпалено – скачаме от тема в тема, но една е основната рамка, в която виждам Йорданка Христова, независимо дали ми разказва как връзва яйца в голямата тенджера или как обича да подарява, а не да получава – просто няма рамка. След седем десетилетки живот на пълни обороти, падания, изкачвания, загуби и имания тя не е готова да постави точка на интересните си истории и е с един крак в следващото начало. Очаква утрешното слънце, очаква следващата страна, която ще посети, следващата публика, следващия празник със семейството. “Винаги има път напред” – ще запомня тези думи. Сигурно в тях се крие тайната и на опънатата й кожа, и на кипящата й енергия, и на силния й глас, и на топлината на прегръдката, която получавам накрая. Като доказателство ви припомняме това интервю.

За да има уют в един дом, трябва да замирише на гозби, трябва да има цветя и свещи, нещо леко разхвърляно, за да е по-уютно. Докато пътувах и бях госпожица, моят дом бяха хотелите. Мислех съвсем различно. Но след като създадох семейство и дом, започнах да правя първите си опити като домакиня. И тъй като правя всичко с много обич и желание, няма гозба, която да не ми се получава. Моят скъп приятел Боян Иванов, който вече го няма, беше голям кулинар. Има някои неща, които той смяташе, че правя по-добре дори от него. Горда съм, че имах неговото признание за много работи. Освен това децата ми ме смятат за най-добрата. На всичко отгоре ми доставя удоволствие. Аз обичам да импровизирам. Една рецепта мога да я чета 20 пъти, но предпочитам да взема оттук-оттам по нещо, да добавя от себе си, така се получава най-добре.

Как посрещате великденските празници?

Празниците са за това да събират семейството. И тъй като съм израснала в семейство, което спазваше всички традиции, опитала съм се да ги пренеса и в моето семейство. Например правя много хубави шарени яйца. Имам по 5-6 различни ярки бои и боядисвам по 50-60 яйца най-малко. Връзвам ги в голяма тенджера с една от тензухените пелени на сина ми, за да не се счупят. Дъщеря ми помага. Преди с една приятелка ги правехме с туткал, а сега ги правя с желатин – цветовете се разливат и яйцата стават много хубави.

Цял живот пътувате, обиколили сте света. Стана модерно, дори да не пътуваме, да внасяме чужди традиции. Вие внесохте ли през годините чужди обичаи, или се придържахте към своите?

Да, но единствено в кухнята. Внесла съм тънкости в подправянето на храната, както и любовта към някои подправки – като кърито от Индия например. Започнах да си събирам рецепти на интересни гозби от различни краища на света – например студена рибена торта отгоре с черен хайвер. Държа на детайлите.

Спазвате постите. Коя е най-важната част от поста, това, което никой не бива да пропуска?

Постът е измислен от много мъдри хора. Освен физически да разтоварим организма от отровите, които са навсякъде в храната, добре е да се разтоварим и от отровите, които са навсякъде сред хората. Човек трябва да подбира не само храната си, но и приятелите си. И да се научи да посреща неприятните неща философски. Без нерви, с чувство за хумор. Това се постига трудно. Както се постига трудно тази пуста демокрация, която толкова години не може да ни споходи и само говорим за нея. Но не можеш непрекъснато да критикуваш, да негодуваш, да се държиш гадно и нищо да не правиш за себе си и за околните. Не може да си демократ, а да плюеш хората. Трябва да ги признаеш и да докажеш, че си прав и че си по-добър. Това е демократичното общуване. Въобще животът е толкова кратък – един миг – прекрасен! Аз без слънце не мога. Когато е слънчево утрото, както е казал Петър Димков, протягаш се и се усмихваш – тогава и денят ще ти се усмихне! Щом се усмихнеш отрано, няма да ти се удаде лесно след това веднага да се намръщиш.

Щастлива съм, защото за тези солидни години, които трупам, аз се чувствам поне с 20 години по-млада. Но не може безотговорно да се храним и да живеем и след това да мърморим, че това или онова не ни е наред.

Четейки вашата биография и интервюта останах с усещането, че тази сърцатост и размахът, с който живеете живота си, идват от вашето детство. Разкажете ми за него и за родителите ви?

Генетично съм много щедро дарена от майка ми. Тя е потомка на един изключителен балкански род - Каралея. Беше изключително витална, с много ведра усмивка и хубави зъби, добър човек, махаше с ръка и си оправяше настроението. От нея имам и еластичната кожа. Родих нормално на средна възраст, синът ми беше 5 кг и не получих нито една стрия. Расла съм с много любов, със семейни тържества, с пеене вкъщи, с гости постоянно. Израснала съм в македонския квартал на бежанците от Беломорска Тракия на „Света Троица“ и това е татковият бежански род. От тях съм наследила певческия талант. Взела съм си от когото каквото ми трябва. Македонците са задружни и много държат на семейството. Винаги съм смятала, че не трябва да се разтрогва семейство, защото е важно за децата, но ето, че и при мен дойде един такъв момент, в който заради спокойствието на децата беше по-добре да сме разделени с мъжа ми. Няма вечни неща и трябва и двамата да полагат много усилия, за да вървят отношенията.

Явно и тази раздяла сте приели с чувството си за ведрост?

И да, и не. Преживяла съм разтърсващо всички промени и раздели с близките ми хора и продължавам, но е ужасно трудно, когато разделите са накуп през няколко години. Освен това и мен не ме подмина преходът. Имаше моменти, когато трябваше да се оцелява. Носех отговорност не само към своето семейство, но и за майка си и баща си. В един момент се почувствах като Чочарка - приемайки ангажимент в Кърджали, поставях условие, че искам да си напълня багажника с продукти. Беше в началото на 90-те и имаше купонна система. Но после бях безумно щастлива, че съм отишла в Кърджали и съм зарадвала един куп хора около мен. Дребните подаръци в ежедневието ме правят най-щастливият човек на света. Аз се чувствам неудобно да получавам, но да подарявам е най-хубавото чувство за мен!

След загубата на майка си преживявате много тежък период. Как излязохте от него, кое ви извади?

Тя беше последната от най-близките ми хора, която неочаквано си отиде, може би заради това се сринах. Татко имаше травма и се залежа почти две години, а даваха само шест месеца. Имаше дух, излизахме в парка. Но за майка ми не очаквах. Тя не искаше да живее при мен, беше витална до края, имаше си приятели. Срина ме това, че мислех, че можех да й помогна. Тя ме беше предупредила, че една от ключалките й заяжда. Все си казвах: „Ако бях успяла сутринта в 8 да отворя вратата, дали тя не била жива още...” Чак в 1 на обяд, като се върнах, нещо ме глождеше. Много хора казват: „Така е трябвало да стане.” Но аз не се успокоих страшно дълго време. И тогава започнах да се занимавам с йога. Това ме извади, помогна ми много. Настъпи нов период в живота ми.

Сигурно е била поредната промяна?

Вили Казасян, Бог да го прости, казва, че преди да създам семейство и деца, въобще не съм била хубава. Била съм с много остри черти, а след това съм станала мека, топла и гостоприемна. Да, променяла съм се неведнъж. Навремето бях наистина остра и нетърпелива – глави режех! За мен имаше само бяло и черно. Не си губех времето за нищо. Но след това станах най-търпеливата на света. Може да мине човек през мен, нищо няма да кажа. Трябва да сме гъвкави, да се променяме. А не да чакаме, да седим затворени.

А в любовта променяхте ли се?

Продължавам да обичам и да си търся повод да раздавам моята обич. Не мога без това. Обичам да се грижа за някого, да раздавам, да правя някого щастлив. Непрекъснато съм в търсене.