Бианка Панова: За да проумееш, че светът е прекрасно място за живеене, трябва да минеш през 9-те кръга на ада

Срещам се със световната шампионка по Художествена гимнастика Бианка Панова по повод книгата й “В името на голямата цел!...зад кадър”. Питам я защо е написала тази книга, а тя отговаря, че от малка обича да пише. Спряла да го прави на 17 г., когато личният й тийнейджърски дневник се оказал достояние на чужди хора. Тогава се зарекла никога да не оставя мислите и чувствата си на хартия. Дълги години събирала всичко в себе си. Без отдушник. Един ден просто трябвало да се освободи.

Припомняме ви една наша среща с нея.

Започни с любов, но продължи с още повече любов

“Пишех за себе си, имах нужда от това. Така се събра голям материал”, разказва Бианка. В книгата си споделя, че на 40 снизходително е обикнала себе си. Питам я колко е важно една жена да се обича?

А тя кротко - в неин стил, ми отговаря: “Всеки човек има нужда от обич, от топлина. Често грешим, като чакаме някой да ни обича, а това е процес, който започва вътре в самите нас. Не можеш да получиш любов, ако не дадеш. Или да накараш някой да те обича и уважава, ако ти самата не изпитваш тези чувства към себе си. Аз имах този късмет да срещна голямата си и споделена любов веднага, без несполучливи и болезнени търсения, но трябваше да се науча да я съхранявам и поддържам. А това не става със съмнения и страх. Обикновено неуверените в себе си изпитват ревност, завист или страх, че могат да загубят нещо. Човек трябва да е наясно със себе си – кой е, до къде може да стигне? А това не става, когато си на 20, нали? Някои така и не достигат до тези въпроси. В крайна сметка всички сме хора и всички имаме нужда от обич и човешко споделяне.”

Бианка е категорична, че най-важното послание в книгата й е, че всичко започва с любов, а се изгражда с още по-голяма любов. Питам я защо е нарекла книгата “В името на голямата цел”. “Това бе култов израз по онова време и ние всички израснахме с това мото”, обяснява ми тя. “Целта оправдаваше средствата и ние спортистите буквално осъществявахме този девиз в дела. Целта бе перфектност. Зачиташе се само златен медал и първо място. Нищо друго нямаше значение.” Питам я, не беше ли лицемерна тази цел? - “В никакъв случай! Лицемерна бе по-скоро грижата за тези, които отказваха или просто не им достигаха силите да издържат тези нечовешки натоварвания. “Уморените коне ги убиват!” – имаше такава поговорка. Важен е пътят към целта, не самата цел, а средствата са твой личен избор.”