Елиф Шафак: Майките отглеждат синовете си като султани и това разрушава щастието на всички, които са в живота им

Световноизвестната турска писателка е автор на осем книги и е Кавалер на Ордена на изкуствата и буквите.

Твори по начин, който не позволява да я сложиш в стереотипа на калъпа и пише всичките си романи по два пъти. Една от мечтите й да види промяна на статуквото в Турция, където мъжете пишат, а жените четат.

Като турски автор, който е издаван и в немюсюлмански държави, какво се очаква от вас?

Когато си жена от мюсюлмански произход, има очаквания, че ти ще пишеш за своята идентичност и предимно за жените от мюсюлманските общества. Твоята работа трябва да бъде информативна, представяща различна култура. Американският писател от средна класа и от немалцинствени групи може да експериментира с какъвто обект за писане сметне за необходимо, но жена от Алжир или Афганистан трябва да твори истории, които да пасват на определена културна кутия.

В романа ви „Чест” описвате как честта убива имигрантско семейство от кюрдски и турски произход, което живее във Великобритания. Какво ви привлече към тази тема?

Винаги съм имала интерес към семейства, най-вероятно, защото аз самата нямах такова, когато растях (родителите на Шафак се развеждат, когато тя е на 1 година – бел.ред.)

Бях отгледана от работеща самотна майка, която е отявлен феминист. Това определено не беше много обичайно в Турция през 70-те. Семействата ме интригуват. В този роман аз исках да изследвам как нараняваме хората, които обичаме най-много. Фокусирах се върху отношенията майка-син и по-точно върху това как майките отглеждат синовете си като султани и как това разрушава щастието на всички, които са в живота им.

Какво беше най-трудното нещо за пресъздаване?

В предишните ми романи, имаше доста устремени, цветни жени от всякакви вероизповедания – мюсюлманки, християнки, еврейки. Този път централният персонаж е мъжки и изобщо не е приятен. Искендер е нито герой, нито антигерой. Той е грубиян, той е гадняр, той е сърцеразбивач. Беше важно за мен да се поставя на негово място, да видя света през неговите очи, без да го съдя за това, което е. Това беше доста голяма емоционално предизвикателство за мен.

Романът беше номер едно по продажби в продължение на 6 седмици в Турция. Явно идеята му е докоснала някоя струна...

Предизвика доста дискусии. Турция е сложна страна. Повечето читатели са жени от всякакви поколения, те наистина са доста отдадени на книгите. Въпреки това културата на писане все още е доста патриархална. В общи линии, мъжете пишат, жените четат. Бих искала да видя този модел да се променя. Повече жени би трябвало да пишат романи, поеми, пиеси и повече мъже да четат художествена литература.

Откъде идва този дисбаланс и има ли шанс да се промени?

„Чест” е осмият ми роман и 11-та ми книга, издадена в Турция. През годините, в които ме четат в родината ми, моите читатели стават все по-разнородни. Имам консервативни читатели, жени с фереджета, но имам и доста либерални, с леви политически разбирания, феминистки, нихилисти, активисти за защита на околната среда. Имам и мистици, агностици, кюрди, тури, сунити, гейове, домакини и бизнесдами. С две думи, хора, които обикновено не си общуват в реалния живот, но всички ме четат. Това ме прави щастлива. Изкуството и литературата трябва да ни помогнат да излезем от менталния пашкул.

На какъв език пишете първоначално творбите си?

През последните девет години пиша на английски и на турски. Първо на английски, а след това ги давам на турски професионални преводачи. Когато са готови с превода, аз пренаписвам доста от нещата. Така да се каже, пиша един и същи роман два пъти. Има неща, които са много по-лесни за писане на турски, а други са по-удачни на английски.

Ако трябва да пиша за мъка и копнеж, предпочитам родния си език. Ако трябва да изобразя хумор, ирония, сатира, става доста по-лесно на английски.

Често казвате, че сте против формулата „да пишеш за това, което знаеш и познаваш”…

Винаги това казвам на моите студенти по творчески писане: „Не се чувствайте задължени да пишете за нещо, което знаете”. Разбира се, нищо не може да ви го забрани, но не в това се състои литературата. Пишете за това, което усещате в сърцето си.

Източник: The Guardian