Може ли благодарността да бъде в повече? На пръв поглед изглежда абсурдно, но ако се огледате наоколо (и дори в себе си) ще се фрапирате от многобройните случаи на прекалена признателност – която вече не е благодарност, а живо мъчение.
По условие от всички деца се очаква да са наясно какво дължат на родителите си. И то е – всичко: живота си, възпитанието, образованието, манталитета, често и материалните възможности. Наричат това чувство синовен дълг: каквото и да направим, както и да изразяваме благодарността си, винаги, до смъртта ще сме длъжни на родителите си. Тегобата на този дълг понякога достига чудовищни размери – например, руският учен Николай Ф. Фьодоров (роден 1829) твърдял, че синовното чувство ни задължава да изобретим средство за постигане на безсмъртието, чрез което родителите ни да живеят вечно. Само така, според Фьодоров, ще можем да изразим признателността си към хората, които са ни създали. След това обаче се сетил, че ако всяко дете дари безсмъртие на родителите си, земята в един момент ще се пренасели. Затова му хрумнало да се разселват възкресените майки и бащи по другите планети в космоса. Звучи като мисъл на Франкенщайн, но според някои учени Фьодоров е един от създателите на космонавтиката – идеята за изследване на космоса и планетите. Въпреки това обаче идеята да не разрешиш на родителите си да умрат спокойно, за да им се издължиш, е повече от налудничава.
Днес като че ли сме се отказали да ги възкресяваме в буквалния смисъл, но продължаваме да прекаляваме с благодарността си. Не става дума да пренебрегнем уважението и грижата към тях, а за неспособността да оставим родителите си да се радват на връзката помежду си, да имат свой живот, независим от децата им. В резултат на което майката и бащата се отчуждават, а децата не съумяват да заживеят отделно и да изградят свое пълноценно семейство. Докато им се струва, че все още дължат нещо, не излизат с приятели (понеже родителите им се притесняват), обаждат им се всеки ден по няколко пъти и обсъждат в детайли и най-дребните въпроси, водят ги на почивка, търсят одобрението им за партньорите си. Истината е, че обикновено родителите са предизвикали порочната привързаност. А резултатът е, че и те, и децата губят самостоятелността си.
Защо се получава така?
Задушаващата любов към децата в ранна възраст предизвиква доста страхове, обиди и душевни терзания. Постоянен спътник на твърде любящите родители е безпокойството – в стремежа си да им осигурят най-доброто, те възприемат постъпките на децата си като свои собствени. А децата постоянно са преследвани от усещането, че може да ги разочароват. Тези родители не осъзнават, че задоволяват не потребностите на децата си, а своите собствени. Предоставят им обичта си, вниманието, разбирането, безрезервната помощ – което започва да изглежда маниакално, когато детето вече е пораснало и може само да се грижи за себе си. В крайна сметка му посвещават живота и щастието си – с мотива, че е в името на неговото щастие. Но в един момент безупречните родители с безупречни деца се оказват по-дълбоко свързани и зависими едни от други, отколкото е нормално за самостоятелни индивиди.
Признаци на прекомерно отдадените родители:
Опитват се да участват в ежедневния живото на порасналите си деца и ги разглеждат като продължение на самите себе си.
В стремежа си да бъдат добри родители, възпрепятстват независимостта на потомците си.
Несъзнателно съдят децата си, когато не оправдаят високите им очаквания.
Опасяват се, че без тях, те няма да успеят.
Смятат, че най-добре знаят какво е добро за „младите”.
Типични черти на хората с твърде любящи родители:
Смятат, че любовта е съпроводена с високи очаквания и поставят висока летва пред партньора си.
Често се страхуват да осъществят близост, тъй като не им се иска да попадат в капана на очакванията към тях.
Загрижени са за одобрението на околните – самоуважението им е зависимо от похвалите и поощрението на другите.
Страдат от чувство за вина, дори и когато не са виновни. Желанието на родителите да направят всичко за детето си развива у него чувство за невърнат дълг и го кара да потиска негативните си чувства (дори и да са справедливи), за да не ги обиди.
Стремят се да контролират околните. Загрижените родители ликвидират у децата си уменията да поемат рискове. Отговорът на чувството за безпомощност е желанието да „държиш кормилото”.
Не умеят да се радват на момента. Смятат, че всичко трябва да се анализира и планира и се страхуват да изразяват емоциите си.
Патологична любов към родителите. Склонни са да виждат родителите си като слаби, крехки, нещастни. И са готови да се откажат от собственото си щастие заради тяхното.
Така кръгът се затваря и в крайна сметка нито родителите, нито децата са щастливи.
Коментари (0)
Вашият коментар