Как една дума промени живота ми

Мисля, че е най-щастливата дума. Или по-скоро е най-щастливото чувство. Тази Коледа пожелах на всички най-близки хора да бъдат благодарни. Защото, ако си благодарен, това означава, че си жив и здрав, твоите хора са живи и здрави, а всичко останало е достатъчно сполучливо подредено за теб, за да бъдеш в хармония и за да оценяваш онова, което ти е дадено.

Думата „благодаря“ е начин на мислeне. Тя е думата, която промени моя начин на мислене, а с това и мястото ми под слънцето. Бях около 35-годишна, когато моя 50-годишна приятелка ме посъветва да спра да се терзая за онова, което нямам и да благодаря за онова, което имам. Стори ми се като празно говорене. Като несполучлив опит да бъда утешена за липсите, за проблемите и за страховете. Да, обаче ден след ден нейният съвет не ми излизаше от главата и смисълът му започна да придобива все по-ясни очертания. Постепенно усетих, че това е философия, с която се израства и не може да бъде възприета отведнъж. Не е хапче, от което ти минава главоболието, а е по-скоро витамин, с помощта на който главоболието един ден спира да се явява.

Думата „благодаря“ е мъдрост. Е, в някои дни и в някои ситуации ми е трудно да съм мъдра. Когато съм самотна, когато съм наранена, разочарована, тревожна, това „благодаря“ замръзва в мен като водата, като обидата, като невъзможността. Тогава си го налагам и го изкрещявам още по-силно. И знам, че мине ли тъгата, този вик ще прати ехото си и ще ми даде сила за нов старт и за нова вяра.

Думата „благодаря“ е благословия. А благословията е магия. Оказа се, че колкото по-често благодаря, толкова по-често имам повод да го правя.

Знаете ли, цялата тази истерия покрай позитивното мислене ми се струва пресилена. Понякога човек просто има нужда да си поплаче. Наистина ли е нужно да се преструваме, че ни е светло пред погледа, когато целите зеници са потънали в мрак. Аз мисля, че не е. В тези ситуации ми помага обаче да благодаря. Ама да благодаря осъзнато. За мрака, за сълзите, за мига на слабост. Защото знам, че без тях утре слънцето няма да ми се стори толкова прекрасно.

Ето, зима е. Дълбока, тежка, създава препятствия, тревога. Трудно се живее тези дни – дори само под катовете дрехи човек се чувства натежал от зима. Обаче една баба ми каза: „След най-лютата зима идва най-топлата пролет. Не бой се, чедо!“

Благодаря ти, зимо, за всичко топло и щастливо, което предвещаваш!