С мислите си можем да формираме своята реалност - т. е каквото си мислим, това ни се случва. Едва ли остана човек, който да не е чувал тази фраза. Един българин – Ивомир Димчев, обаче успява не просто да преповтори твърденията, а да ги докаже с чисто научни средства в няколко последователни труда – “Черната книга”, “Бялата книга” и “Теория на когиталността”. Теорията му е оценена, защото “Черната книга” дори е кандидат за Нобелова награда.
Авторът създава термина когиталност (от латинското cogito - мисля), за да обедини в едно различни теории за мисловността. Още от древността учени и философи са се вълнували от силите, които влияят на живота ни и винаги се е говорело за вселенски разум, универсална енергия, космическа същност и т.н.
Теорията на когиталността говори за когитални частици. Информацията, която притежава всяка от тях, присъства едновременно във всички, и обратното – тоест частта се съдържа в цялото и цялото се съдържа в частта. Следователно ако всичко в света е продукт на мисловността – от най-малката частица до огромната Вселена, ние, хората, като частички от тази Вселена като малки холограми я съдържаме цялата в себе си. Именно заради това е възможно и с мисловността си сами да творим света около нас.
Авторът не просто твърди, че мислите променят света, но успява да докаже причините и принципите, при които това се случва. Затова теорията на когиталността съдържа в себе си науки като физика, биология, генетика, вълнова генетика, психология, философия.
Разчупете рамките
От твърдението, че всичко, което е около нас, е мисловност, произлиза и нещо друго изключително важно – че не бива да се ограничаваме в рамките на собствената си мисловност. Когиталността е глобалната информация за всичко – неограничена мисловност и енергия, която изгражда всичко около нас.
Тоест трябва да осъзнаем, че събитията в света са такива, каквито са и единствено нашето разбиране за тях и интерпретация ги определя и оценява като добри или лоши. Всъщност те са просто събития. Но трябва да излезем от рамките на собствената си емоционалност и стремеж за оценяване, да отстраним стените, които си поставяме чрез ниска самооценка и единствено тогава ще можем да се развиваме в среда на хармонична любов и благодарност.
Ивомир ни учи, че една от основните грешки, които допускаме е вечно да се опитваме да намираме оправдания и всъщност да лъжем себе си. Не бива да си казваме, че някой ни пречи, когато всъщност просто ни е страх да променим нещата; не бива да се самозаблуждаваме, че винаги сме прави и винаги да обвиняваме другите без да търсим собствените си грешки; не бива да си втълпяваме, че полагаме достатъчно усилия, но просто сме недооценени – защото ако наистина полагаме усилия, резултати ще има. Трябва да помним, че каквато рамка си поставим в мислите си - такава картина на действителността ще рисуваме и че всичко зависи от нас.
Щастието е в даването
Всички сме готови да изречем това твърдение, но малцина го вярват в сърцето си. Ивомир твърди, че когато насочваме енергията си не просто в задоволяване на лични амбиции, а в името на доброто на повече хора, тогава наистина се стига до резултати. Според него щастието наистина е в това да даваш на другите, но без да очакваш да те оценят и признаят.
От друга страна много хора дълбоко в себе си не вярват, че заслужават да са щастливи или всъщност ги е страх да са щастливи и винаги, когато са добре сякаш се притесняват какво ли лошо ще им се случи. По този начин сами прекършват възможността си за щастие.
Коментари (0)
Вашият коментар