Когато пътуват, разхождат се, посещават места и събития, хората обикновено зяпат нагоре – с очакването, че в тази посока са интересните неща и гледки. Хрумвало ли ви е обаче, че не е зле от време на време да поглеждате към земята, по която стъпвате - защото там ви очакват не по-малко вълнуващи истории, картини, преживявания? Лично аз го правя много по-често, откакто следя един блог - http://groundbeneathmyfeet.wordpress.com/ - снимки на земна повърхност, съпроводени с история, нетипичен начин да се разходите по стъпките на един истински пътешественик. И той е само едно от неизброимите неща, благодарение на които авторката му Екатерина Петрова е сред най-вдъхновяващите личности, които имам щастието да познавам.
За приятелите си от всички краища на света тя е Катето. Не се учудвайте, ако я видите с обектив, насочен към обувките си – в момента е заета да открива и подготвя поредната си история. Която малко по-късно ще разкаже – нестандартно, сладкодумно, с чувство за хумор, а понякога и с намигане към тези, които знаят повече лични подробности. Ако не сте сред късметлиите (като мен), които могат да ги слушат на чаша вино с нея, я следете внимателно през блога, за да си осигурявате редовно доза космополитно вдъхновение.
Откога пишеш в блога и как ти дойде идеята да разказваш за местата, където пътуваш, по този начин – чрез снимки на краката ти върху земната повърхност плюс история? 
Започнах да пиша в блога преди около две години и половина и от тогава до сега, всеки месец качвам по няколко снимки и историйки. Идеята за него, обаче, се роди доста дълго преди това и известно време отлежаваше. Тъй като почти цял живот пътувам много и непрекъснато, ми се искаше да намеря някакъв по-необичаен, не толкова явен и същевременно забавен, приятен и интересен начин да документирам местата, които имам късмета да посетя. Исках да избягам от типичните (и доста често скучни) туристически снимки или класическите пътеписи и да направя нещо, коeто хем да е със сравнително тесен формат, към който да се придържам, хем да не се изчерпва бързo. За моя изненада, въпреки на пръв поглед доста ограничаващата форма, до сега в блога съм писала по много разнообразни теми, които са ми интересни по принцип – от история и архитектура, през кино, кулинария, изкуство и пътувания, до влюбването (в хора и места).
След като концепцията за блога ми се избистри, името му дойде от само себе си, взето назаем от романа на Салман Рушди “Земята под нейните нозе”. Блогът стана нещо като карта, по която мога да проследя стъпките си. Сега, разбира се, съжалявам, че не почнах блога още по-рано, защото има разни места, на които съм била и които за жалост вероятно никога повече няма да посетя, които много бих искала да снимам и да разкажа. За моя изненада, обаче, след като вече бях започнала да го пиша, в архивите си открих няколко снимки на краката си върху интересни повърхности, правени години преди това – от тях се вижда, че навикът ми да се вторачвам в земята е доста стар.
Модифицираше ли се идеята ти с времето?
Като цяло, мисля, че блогът се придържа към първоначалната си идея, като естествено тя се развива с времето. Едно от нещата, за които знам, че са се променили, е това, че докато първоначално тонът на историйките беше малко по-дистанциран, с времето той стана по-личен. Другата промяна е, че – най-вече поради липса на време – сега качвам доста повече постове, които разчитат на снимки, без или с много малко текст.
Как подбираш историите и местата, които снимаш? 
Те идват сами при мен, или по-скоро – аз отивам при тях. Интересни истории има навсякъде – някои, разбира се, впечатляват лесно и бързо: като например тротоарните плочки по дизайн на Гауди, които застилат барселонската Passeig de Gracia. Други изискват малко повече внимание, но ако се загледа, човек винаги може да открие нещо вълнуващо: една от любимите ми софийски улици “Шести септември”, например, която на пръв поглед е суперневзрачна по отношение на уличната настилката, може да разкаже интересна история: на нея има един участък от 20-ина метра, в който паважът се променя цели пет пъти!
Има и много случаи, в които някаква земна повърхност или улично покритие привличат вниманието ми и аз ги снимам, без да знам всъщност какво точно стои под краката ми и чак впоследствие, като се заровя, разбирам историята им. Това лято, например, докато чаках една приятелка на Бродуей в долната част на Манхатън, забелязах, че тротоарът е покрит с различни дати и надписи, инкрустирани върху черен гранит, между които не откривах логична връзка. Чак след това разбрах, че това е традиционният маршрут на нюйоркските паради – наречен Каньона на героите, и по него са написани хората и събитията, почетени с такива паради: от откриването на Статуята на Свободата, през Айнщайн до последната победа на „Ню Йорк Джайънтс” в Супербоул.
Понякога историите се оказват доста зловещи. Веднъж в Берлин, съвсем случайно забелязах вградени измежду паветата, съвсем малки табели от месинг, на които пишеше: “Тук живя...”, последвано от име, дата и място на раждане, дата на депортиране и дата на и място смъртта (обикновено концентрационен лагер) – оказа се, че това е проект, направен в памет на индивидуалните жертви на нацизма и че из цяла Германия и други европейски страни има над 500 такива табелки. В последствие видях такава и в Будапеща – на място, през което бях минавала много пъти преди това, но не ги бях забелязала. При повторно посещение на Берлин, бях много щастлива, когато открих такава табелка, но – за разлика от всички, които бях видяла до този момент, накрая пишеше “оцелял”.
Коя ти е любимата история или снимка?
Тази, която снимам и пиша в момента. Иначе, различни неща ме радват в различни случаи: понякога снимката се е оказала сполучлива или пък съм успяла да изровя и навържа интересни факти за историята на мястото; друг път, зад публикуваната история се крие мое лично преживяване и постът остава като спомен от него. Въпреки, че като цяло се стремя да качвам неща, които са приятни и интересни за четене за много хора, понякога се забавлявам като вмъквам тайни намигвания, който се долавят само мои приятели, които ме познават лично.
А тази, която си написала най-трудно?
Няма такава – идеята на блога е да доставя удоволствие, както на мен, така надявам се и на читателите. Така че всеки път, когато публикувам нещо, го правя с истински кеф. За съжаление, напоследък не ми остава достатъчно време да качвам и пиша за всичките снимки, които постоянно се натрупват в архива ми.
Има ли места, на които искаш да посветиш повече от един текст и снимка? Или пък такива, за които не би написала нищо в блога? 
Такива, за които не бих писала, мисля, че няма – както вече казах, интересни истории дебнат зад всеки ъгъл, стига човек да им обърне внимание. Дори и от най-грозния паваж може да излезе красива снимка (обувките също помагат, въпреки че те никога не са в центъра на историята), а единственото ограничение за историйките е липсата на въображение и време.
Иначе, много често посвещавам повече от един пост на едно място – в блога има много снимки и истории от София и Монпелие – двата града, в които напоследък прекарвам по-голяма част от времето си. Барселона, Билбао и Ню Йорк също не разочароват с липса на разнообразни, изпълнени с интересни истории земни повърхности. В Пловдив също винаги намирам вълнуващи места.
Какво е усещането да гледаш света „отгоре” с фотоапарат?
Вторачването в земята вече ми станало нещо като втора природа. Първоначално, когато пътувах с приятели, на тях им беше много забавно, че докато “нормалните” туристи се разхождат с поглед нагоре към забележителностите и сградите, аз все гледам надолу, към земята. Но с времето, повечето свикнаха, даже вече разни приятели ми изпращат снимки на собствените си крака, направени по време на пътуване – да ги получавам е едно от неочакваните удоволствия от писането на блога. 
Коментари (0)
Вашият коментар