И заживели щастливо... Защо сме вманиачени по хепиенда?

Всички си спомняме онзи виц, в който дядо и баба гледали дълго и търпеливо порнофилм, очаквайки да завърши със сватба. Всеки от нас обаче има поне няколко такива истории в живота си – не точно с порнофилм, но с някакво настояване, че ситуацията трябва да завърши щастливо. Всичко е добре, когато свършва добре – обичаме да казваме. От къде идва този инат за хепиенд?

Хепинед (буквално щастлив край) означава щастлив завършек на сюжета на пиеса, филм, роман и т.н. Подробността е, че перипетиите завършват добре за положителните, но не и за отрицателните герои. Всички персонажи от страната на злото търпят провал, а добрите получават награда: Пепеляшка дочаква принца, Батман ликвидира лошите, Том Сойер намира съкровище и така нататък.

Терминът хепиенд е типичен американски израз. Корените му произлизат от американската кинематография и тенденцията конфликтите да се разрешават в края на филма благоприятно за главния персонаж. Преди появата на този термин се е използвал дългият израз „щастливо грифитовско спасение в последния момент” по името на режисьора Дейвид Грифит, създал този сценаристки ход в киното.

Комедия и трагедия

Наличието на хепиенд е основна черта, отличаваща класическата комедия от трагедията. Известни са опити да се направи римейк на известни трагедии, например на „Крал Лир”, „Ромео и Жулиета”, „Отело”, в които персонажите вместо да завършат трагично, се помиряват. Тези щастливи версии обаче не се приемат и са сериозно критикувани.

Съвременният хепиенд се смята за специфична особеност на холивудските филми – точно затова английският израз е толкова популярен. Известни са екранизации на руски класически литературни произведения, в които краят е преобразуван в щастлив – например в холивудската екранизация на „Братя Карамазови”.

Джон Р.Р. Толкин в есето си „За вълшебните приказки” защитава необходимостта от неочакван хепиенд в приказките и фентъзито. В произведенията си Толкин често реализира тази идея – например във финала на „Властелина на пръстените”, когато героите са спасени от орли.

Къде да го търсим

В романите за жени хепиендът обикновено няма много разновидности – главната героиня попада в обятията на своя любим – милионер или принц. Подобен е сюжетът и при романтичните филми. Читателките и зрителките ронят сълзи, разпознават себе си в различните ситуации и горещо се надяват и тяхната история да завърши по подобен начин.

Героично фентъзи. Славният герой преодолява хиляди препятствия, побеждава властелина на тъмните сили лично, ликвидира и съучастниците му, прави любов с красавица и спасява света. Публиката се отъждествява с главния персонаж и извършват куп геройства и магии, докато си на практика си седи удобно в креслото. Тук обаче хепиендът може да не бъде пълен – например, когато злодеят се измъква в последния момент, за да се развие историята в продължение. Друг вариант е в продължението героят да се бори с чисто ново зло.

Екшън. Зрителите искат да видят как добрите момчета правят на пух и прах лошите, като междувременно си живеят живота с привлекателни красавици. Целта отново е идентификация със силния, смел и сексапилен герой.

Приказки. Задачата на хепиенда тук е да не травмира психиката на децата, за да се формират като уверени и оптимистични възрастни. Обаче приказките не винаги са с щастлив край – например Ханс Кристиян Андерсен обича да убива своите герои на прага на щастието.

Защо сме вманиачени по хепиенда

Според някои теоретици на масовата култура киното до толкова е навлязло в ежедневието ни, че определя не само начина ни на говорене и мислене, но и очакванията ни към живота като цяло. Искаме да имаме за половинка някой, който прилича на кинозвезда, първата ни среща да повтаря буквално сцена от любимия ни филм, сватбата да е с роля от някой клип, да живеем „щастливо” до дълбоки старини. Защото сме го видели на екрана.

Идеята за щастието е ядрото на популярната култура, нейният основен мит. Тя намира своя най-чист израз в идеята за хепиенд – щастието на симпатичните герои, спечелено по щастливо стечение на обстоятелствата, след поредица изпитания. За разлика от класическата старогръцка трагедия, където противоречието се решава чрез смъртта на героя, в масовата култура хепиендът е ключът за разрешаването на проблемите.

Между 1930 – 1940 г. в американското и европейското кино героят все повече става „естествен” и „симпатичен”. Зрителят е свързан с него чрез прилика и чрез дълбока симпатия. Чрез механизма на идентификация той буди възхищение или съжаление, но винаги е обичан. Симпатичният герой е доказателството, че щастието в възможно.

Исторически погледнато, представата за щастието излиза на дневен ред от момента, в който условията на живот стават по-леки – в домовете се появяват електричество и течаща вода, а прехраната не се изкарва с труд на полето или на нивата. Заедно с нормирания работен ден се появява и идеята за свободно време, което се запълва със забавления – гледане на филми, слушане на радио, четене на лековати романи. Така щастието се включва в представата за „нормален” живот. Образът на щастието, който рисува популярната култура чрез киното и книгите, е проекция на архетиповете на блаженството, но и реален стремеж на милиони хора.

Една разновидност на хепиенда е образът на авантюристичния герой: той не достига до щастието чак на финала, а го открива в самия приключенски живот, свободен и рискован. Така целият живот се превръща в един безкраен хепиенд и дори не е нужно да преминаваш през трудности и перипетии, за да го заслужиш. Има и още един модел на щастие – на сигурността и практичността, които отричат всякакви рискове.

Към идеята за личното щастие се прибавя и идеята за щастието в любовта. В популярната култура любовта се появява абсолютно навсякъде, дори в ситуации, където не е логично да присъства. Благодарение на киното любовта се схваща като основата, върху която се изгражда и разгръща целият живот.

След 30-те години на XX век с масовото навлизане на хепиенда любовта става триумфална. Тя разрушава сексуалната бариера, преодолява препятствията в живота и може да се осъществява и извън брака. До появата на масовата култура темата за любовта се изчерпва в триъгълника между съпруга, любовника и жената. Без да унищожава тези теми, популярната култура позволява на любовта да се мисли като себеосъществяване. Тя се превръща в необходимата и очевидна основа на всеки личностен живот. Отпада разграничението между духовната и плътската любов: сексуалното привличане и духовният афинитет се обединяват в едно общо чувство. Тази любов, едновременно еротична и духовна, е символизирана в ранните години на киното от целувката по устните – заместител на забраненото от цензорите сливане на телата. В тази „събирателна” любов жената се стреми да се прояви като любовница и приятелка, жена-дете и жена-майка, а мъжът – като защитник и защитаван, слаб и силен. Главният и основен персонаж е не семейството, а любовната двойка. Бъдещото семейство има смисъл само като утвърждаване на любовната двойка.

В много романи и филми любовта става приключението, което е основна цел на живота. А да обичаш минава през това да можеш да бъдеш себе си, да изживееш наситеността и пълнотата на собствения си живот. 

Според някои теоретици именно това вечно търсене и очакване на любовта и хепиенда са в основата на неудовлетвореността на съвременния човек, на постоянната му жажда за нови щастливи събития, за неспособността му да се зарадва на това, което има. А може би хепиендът е при всеки от нас – просто трябва да погледнем на ситуацията и на живота си от подходящ ъгъл.