Новата кауза на Кристиан, който "пусна" теснолинейката от Септември, е реставриран рейс "Чавдар"

Едно момче, вече на 28, още от дете обича да си играе с колички или влакчета, без да подозира, че един ден те ще са негова кауза.

Станал тийнейджър, Кристиан Ваклинов открива колко уникален е живописният маршрут на теснолинейката Септември - Добринище. И когато от БДЖ решават да я спрат,

започва дългото му ходене от институция на институция,

докато накрая влакът пак потегля. Трасето на близо 100-годишната линия е с дължина 125 км, по него има 12 гари, преминава през 35 тунела и 4 моста, обикновено пътуването трае 5 часа.

Кристиан и негови приятели учредяват сдружение и с различни инициативи помагат да се увеличат пътниците и теснолинейката да стане атракция, освен че за много хора е единствената връзка с по-голям град. Заради спасяването на този влак президентът Румен Радев награждава Кристиан преди година като един от съвременните будители.

В наши дни младият мъж има осъществена още една детска мечта - от село близо до Пазарджик си купил автобус “Чавдар”, който е на 41 г., реставрирал го и от време на време го подкарва по улиците. Кристиан помни как червените чавдари спирали на автобусната спирка пред жилищния им блок в Пазарджик.

“Спираха на всеки час и аз ги наблюдавах. Проговорил съм, опитвайки се да назова точно този модел рейсове”, казва момчето и допълва, че освен камиончета сред играчките му имало и рейсчета.

А днес младежът е познат в региона заради приноса си за опазване на теснолинейката, която минава през Чепинското дефиле.

“Вярвам, че нищо не е случайно - парите, които бях събирал в касичка, бяха точно толкова,

колкото ми поиска продавачът на чавдара. А тези пари бяха наречени още докато ги събирах, че един ден ще си купя с тях такъв автобус”, разказва Кристиан.

С патос той говори за историята на ретро автобуса, който бил със запазен двигател и изтърбушени седалки. Рейсът е произведен през 1981 г., когато излиза от завода в Ботевград, като е зачислен в автомобилното предприятие (ДАП - б.а.) в Плевен.

“След демокрацията и ликвидирането на тези предприятия собственикът, от когото го взех, го купил от плевенския ДАП, после е обслужвал междуградската линия Мокрище - Ляхово - Братаница, ползван е и за превоз на ученици и работници. Преди 7-8 години спрял да се движи и в него държали царевица на кочани за изхранване на животни. Докато го намеря”, обяснява Ваклинов. Той осъзнал, че тази мечта може и да не се сбъдне, защото, докато порасне,

тези автобуси изчезнали. Спрели ги от движение през 2006 г.

“Някои бяха предпочетени от фирми и бизнесмени за екскурзии или служебни превози, докато градските бяха с по-малко места и по-бързо изчезнаха.”

Когато бил 12-годишен, баща му държал заведение в града и Кристиан му предложил да купи “Чавдар”, пък ако иска, да го сложи пред ресторанта като атракция - 14 години по-късно най-голямата детска мечта на момчето се сбъдва.

И до днес обаче огромен плакат със снимка на “Чавдар” седи залепен в детската му стая.

През 2018-а един приятел му казал: “Не са изчезнали, в село Братаница има такъв рейс”. Завел го при автобуса, Кристиан видял, че вратата му била разбита. Влязъл вътре и се снимал. Първата му мисъл била, че трябва да намери собственика, за да го купи на всяка цена.

Притежателят на автобуса бил земеделец, той бързо попарил мераците на момчето, като казал, че има голям интерес и от други ентусиасти. В крайна сметка след една година уговорки Кристиан купил чавдара. Той намерил сподвижник - Иван Вълков, с когото са в сдружението “За теснолинейката”. Кристиан се замислил, че ако даде всичките си пари за покупката, няма да му останат за ремонт. Затова предложил на Иван да си поделят цената, но той искал да помогне само с труд.

“Речено -  сторено. В живота е така - или сега, или никога”,

помислил си Кристиан. Започнал да заделя пари от заплатата си. Иван поел почти цялата работа по възстановяването, което отнело свободното им време почти две години.

Така соцвозилото било приведено в движение, платили му данъците, регистрирали го в КАТ.

“И започна голямото приключение вече две години, което аз дори не си представях”, радва се Ваклинов.

“Чавдарът се превърна в атракция в региона. Най-важното беше да се купи, за да се съхрани, и едва тогава да си го ползваме за кеф. А има и много фенове на старите автобуси и особено на българските, които само чакат повод да се качат на машината на времето и да си спомнят за отминалите времена”, коментира гордият собственик на автобуса. Досега са

пътували до Панагюрище, Пещера, Септември, Баткунския манастир “Св. св. Петър и Павел”.

“Много е интересно, че когато хората го видят по улиците, всеки път има куриоз. Възрастни се чудят, че го виждат да се движи толкова лъскав. Децата питали какво е това.

И като се качат, се радват на големия сандък, където се намира двигателят. Трещи, гърми вътре, мирише на нафта, но е цяла романтика”, разказва собственикът.

При възстановяването имало много трудности, но мечтателят и неговият приятел Иван не се предали. В свободното си време - в студ и пек, двамата работели по автобуса. Подменили елинсталацията, уплътнения, тръби, седалките са претапицирани, тавана, пода.

При ремонта се старали частите да са подменени с оригинални. Обстановката отвътре е максимално автентична, както автобусът е излязъл от завода. Съдбовното е, че е бил възстановен през 2021 г., когато се навършили 40 години от производството му.

Младежите не спират да споделят случки. Например, когато автобусът е спрял на знак “Стоп” и изчаква на път с предимство, като го видят другите шофьори, набиват спирачки.

“Най-вероятно ги е страх, че ние няма да можем да спрем

Някои в движение снимат, гонят ни до първата спирка и питат: “Мога ли да се кача”. Други пък, като спрем, мислят, че е редовен обществен превоз и питат: “За гарата ли сте?”.

Имало и мераклии като беловласи “абитуриенти” да го използват за среща на випуска до заведението.

“Припалваме го често, двигателят е стар, марка “Шкода”, и реално, за да се съхрани, трябва да се раздвижва и да се сменя маслото. Разходът на гориво му е около 30 литра на 100 километра. Ние зареждаме по 40 литра и удоволствието ни излиза скъпичко предвид цените на дизела, но пък си струва кефа. Като чуя двигателят как бръмчи, се връщам към детството си и в това са магията и емоцията.

Емоцията покрива всички неудачи,

които сме изтърпели две години - мъка си беше, ръцете те болят в студа, няма почивка, цялото ни време бе в автобуса”, пали се Кристиан.

Зад волана най-често сяда Иво, който е шофьор в градския транспорт в София, също запален маниак - преди години си купил “Икарус”, друг легендарен представител на соцтранспорта, но унгарско производство, и го възстановил.

Кара го в свободното си време. Иво идва до Пазарджик, за да кара и чавдара, защото управлението е трудно - трудно се върти воланът, трудно се сменят и скоростите, оставаш без колене от натискане. Вълнение е за всеки, който се докосва до него.

Чавдарът още не е антика, но все пак е българско производство, направен по лиценз на “Кесборер”, Германия, но този градски модел е видоизменен у нас.

“Тепърва ще има историческа стойност, като остарее, а аз продължавам да сбъдвам мечти”, каза младежът, който дели живота си между Пазарджик, Септември, Добринище и София.

Купил е 41-годишното возило и го е превърнал в атракция

Има и много фенове на старите автобуси, които само чакат повод да се качат на машината на времето и да си спомнят за отминалите времена, казва Ваклинов.