М.В.: Не трябваше да се омъжвам за него

Скъпа редакция,

Винаги, когато си взема списанието, отварям първо на личните истории на други хора за любов. И знаете ли какво открих – много мъка има по тоя свят... И аз не се различавам по нищо от останалите. 15 години еднообразен, монотонен брак с човек, когото някога обичах, но не помня защо. Две деца и спомени главно за кавги и за мълчание. Това да помниш най-вече мълчанието май не е хубав спомен, не мислите ли?

Бях затънала до гуша в депресия. Вече тайничко се мислех, че ако животът ми свърши ей сега, няма да имам нищо против. Започнах да пия. Започнах да пия, за да забравя мълчанието и шамарите. Не, мъжът ми никога не ем е удрял, съдбата го направи. Като малка мечтаех за фантастично семейство, за разбирателство и за страст дори на стари години. Забравих какво е това страст още преди сватбата ни. Сигурно аз съм си виновна. Просто не трябваше да се омъжвам за него.

И така, започнах да пия много. Първо пиех бира, после минах на водка. Понякога дори не се прибирах вкъщи, защото не помнех къде е вкъщи. Мъжът ми не преприе нищо, освен да ми показва, че не означавам нищо за него. Децата ми ме презираха и се страхуваха от мен.

Стигнах дотам да се сприятеля с едни клошари и да заживея с тях за известно време. Семейството ми ме намери чрез полицията за два дена и след това ме вкараха в лудницата. Изчистих се, но за кратко. Крадях пари от сина си, за да си купя евтин алкохол. Нещата станаха изключително грозни, вече не ми се живееше. Беше ме срам от това, което наричах свой живот.

Моя позната от детството, която често ме срещаше в квартала пияна и неадекватна, един ден ме спря и буквално ме разтърси за раменете. Вкара ме в дома си, изми лицето ми, зави ме с одеяло и седна до мен. Поспах няколко часа, а когато се събудих, влиянието на алкохола беше поотминало и аз осъзнах, че съм на чуждо място. Тя каза, че няма да му пусне, докато не изтрезнея напълно и не успее да поговори с мен. Стреснах се. Някаква фобия ме накара да мисля, че са ме отвлекли и че ми се случва нещо ужасно. Прибра се съпругът й и успяха някак да ме успокоят. Когато се съзвех след още няколко часа, тя ме прегърна и аз избухнах в плач в нея. И ттогава всичко се промени.

Колко малко му трябва на човек, нали? Просто някой да го прегърне и да пожелае да го изслуша.

Първо говори тя. Разказа ми за своя живот, който също не се беше развил по най-лекия възможен начин. Беше станала психолог и искаше да ми помогне. От онзи ден се срещах всеки ден с нея. Тази почти непозната жена ми върна желанието за живот, върна ми представата за мен самата. Оказа се, че любовта не е само между мъжа и жената, любовта е човешко чувство и се разменя между хора. Тази жена ме спаси. Ей така, взе ме от улицата и ме спаси. Показа ми, че не е свършено с мен и че заслужавам да бъда нормална, че и щастлива дори.

Преди месец поисках развод от съпруга си и възнамерявам да започна живота си отначало. Напълно съм уверена, че любовта ме чака някъде по пътя пред мен и че може да бъде точно такава, каквато си я бях поръчала, когато бях малка.

Бъдете силни! Има само раздаваща любов и никаква друга
М.В.