Обичах Антон, откакто се помня. Имахме кратка връзка в гимназията, след това пътищата ни се разделиха. Опитах с друг, с втори, с трети, не се получаваше. Връзките ми траяха по няколко месеца и се разпадаха. В един момент спрях и да опитвам. Нямаше смисъл, защото не успявах да се влюбя дълбоко в нито един човек. Тогава един ден срещнах отново Антон. Моя колежка го беше „забила“ на някакво градинско приятели на свои съседи. Той дойде да я вземе от работа, но преди тя да излезе от сградата, се натъкна на мен. Прегърнахме се топло, сякаш никога не се бяхме разделяли. Излезе приятелката му и се изненада, че се познаваме. Собственически го прегърна, но той не отделяше поглед от мен, аз – от него, и успяхме да разменим няколко въпроса и отговора. Каза, че е пътувал няколко години, бил е женен за цели 13 месеца, нямаше още деца. Разбрахме се да излезем на по питие тримата някоя вечер. „Ти няма ли да доведеш приятеля си“, попита ме Антон. „Нямам приятел“, му отговорих аз и един милион пеперуди изпърхаха под лъжичката ми.
Така и не излязохме на по питие. След две седмици някъде моята колежка, която го беше „забила“, се беше похвалила, че вече го е „разкарала“. След още седмица получих имейл от него. Не зная откъде беше намерил адреса ми, но пишеше, че е решил да сложи край на тази безсмислена връзка и ме кани на вечеря.
Излязохме и приказката започна. Последва лято, трептящо от влюбени чувства и непознати изживявания. Изкачвахме върхове, карахме сърфове, четяхме на глас поезия в трамвая, правихме любов сред цъфнали люляци. Лятото свърши и на него му предложиха работа в Швейцария. Когато ми съобщи новината, беше нещастен и объркан. Не виждах нищо лошо в това. Беше ми нужна една дума и щях да захвърля целия си живот тук и да тръгна след него. Зная френски и можех лесно да си намеря работа в Швейцария. Но Антон не ми направи такова предложение. Точно обратното. Каза ми, че е по-добре да се разделим веднага, защото колкото повече го проточваме, толкова повече ще боли. Моята гордост пък не позволи да поискам да ме вземе. Не посмях да му кажа, че той ми е най-важен и че бих го последвала до края на света.
Разделихме се. И светът стана черен. Не съм го чувала от 10 месеца, не зная нищо за него. Той просто ме откъсна от живота си. Болката стана толкова непоносима, че преди няколко месеца, напълно съсипана, бях намерена колабирала на една спирка. Сега се лекувам, пия антидепресанти, но нищо не може да притъпи болката.
Наистина ли толкова лесно се предава една любов?
Наистина ли този мъж нямаше смелото сърце да ме покани в живота си
и да ми позволи да го обичам и следвам като най-ценното, като мечтите си? Щастлив ли е той някъде сега?
Антоне, ако това по чудо стигне до теб, искам да знаеш, че още те обичам. Съмнявам се, че това има огромно значение за теб, щом успя да избереш страхливото решение, но любовта ми е по-силна от гордостта и по-търпелива от времето. Тук съм и те чакам. Не зная още колко ще издържа. Може пък моят човек да е някой друг. Може да ме търси и чака. Ако не искаш да изпуснеш щастието, което бих желала да ти дам, намери ме отново. Намери път до мен. Аз никога не съм затваряла вратата.
Благодарим на А.Х. за историята. Тя ще получи от нас награда – абонамент за сп. „Всичко за жената“. И искрено се надяваме историята да стигне до Антон и той да не пропилее втория шанс на живота си.
Коментари (0)
Вашият коментар