Любимо ми е да чета историите на вашите читателки и винаги съм мечтаела да ви пиша. Е, да, ама това, което ме спираше, беше фактът, че нямам история, която да е покъртителна за общите разбирания. Нещо повече – аз чувствам, че съм по-скоро „лошият герой“ в приказката си и се срамувам да я разказвам на други хора.
Чета ви от няколко години и се чувствам неудобно – някоя от вас е страдала дълго време от липса на любов, друга е била напусната от мъжа си, трета е била бита, малтретирана, излъгана. На мен не са ми се случвали неща, които биха заслужили вашите сълзи. Само че наскоро осъзнах, че това не означава, че моята история е по-малко история за любов. Преценете сами.
Живеех спокойно с мъжа си и нашето дете в продължение на почти 15 години. Нали знаете – онова безметежно съществуване, което се удря само в ръба на чисто битови кризи – ще ни стигнат ли парите за море, ама защо сега никой не ми помага в домакинството, или пък „о, не, поредният скучен подарък от мъжа ми за Коледа!“ Но си живеехме и нехаехме. Просто крачехме един край друг.
Д. се появи в живота ми постепенно. Как така постепенно ли? Работеше в съседната сграда и се засичахме в малка кръчма за обяд. Усещах, че често ме гледа, а в един момент погледът му стана доста смел. Усмихнах му се веднъж, усмихнах му се втори път, на третия път той мина покрай моята маса и каза „добър апетит!“ Неусетно вече се познавахме и понякога обядвахме заедно – той с неговите и аз с моите колеги на една маса. Харесвах го, но не смеех да помисля за нищо друго. Не смеех да мисля за него изобщо.
Един ден той седна точно до мен и понеже бяхме много хора на масата, телата ни буквално се допираха по време на целия обяд. Не зная как не припаднах върху чинията си. Такъв ток имаше между нашите две тела, че не смеехме да се погледнем в очите. Мълчахме и само слушахме какво говорят другите. В края на обяда той се обърна внезапно към мен и попита: „Ти си женена, нали?“ Аз се сепнах и не можах да му проговоря. Лицето ми пламна, спрях да си усещам крайниците. Не знам колко време съм мълчала, но той каза отново изневиделица: „Не може да не си женена!“
От този ден вече не можех да не мисля за него. Постепенно стана така, че започнахме да излизаме на обяд само двамата, в друг ресторант, и след около три месеца вече си бяхме разказали животите и си бяхме разкрили сърцата. Бяхме безогледно влюбени един в друг и си го признахме, но не се докосвахме. Споменах ли, че той също беше женен?
Няма да ви разказвам останалата част от историята, защото и двамата минахме през ада. Пред очите на обществото може би ние сме двама неверници, но преди да си го помислите и вие, кажете ми – случвала ли ви се е такава любов? Случвало ли ви се е да не можете да дишате, без да отброявате вдишванията на друг човек и без да усещате ръцете му в своя свят? Случвало ли ви се е да изпитвате истинска любов – тя ви отнема контрола, но ви дава всичко друго, за което не сте и мечтали.
Любовта ни научи на много неща, но най-вече ни научи как да бъдем силни. От три години живеем заедно. Напуснахме работите си и направихме нещо свое – малко, но наше си. Нещо, което не позволява да се разделяме дори за няколко часа през деня.
Щастливи сме. Бившите ни партньори може да не са ни простили, но те също са щастливи вече. Казват, че всичко е добре, когато свършва добре.
Аз ви желая всичко тази година за вас да бъде добре, като започне добре!
Обичайте и се оставете да бъдете водени от любовта. Всичко друго е решимо.
Благодарим на В.И. за нейната изповед.
Коментари (0)
Вашият коментар