Фразата, която трябва да спрем да казваме на застаряващите ни родители

Само преди няколко години родителите ви бяха независими хора, които се радваха на пенсия, внуци и дори прекарваха част от годината по екскурзии. Сега те са толкова по-зависими от вас, тяхното дете - макар и пораснало дете - и никой не изглежда да е твърде щастлив от това.

Този преход във фазите на живота и обръщането на ролите може да бъде труден за всички участващи внего.
Ситуацията може да ескалира, тъй като губим търпението си, което д-р Санам Хафиз - невропсихолог и преподавател в Колумбийския университет, предупреждава, е една от първите добродетели, които излизат през прозореца, докато жонглираме с новата си реалност.

„Да, може да е трудно да проявите търпение, когато трябва да повтаряте истории и случки, които току-що сте казали на родителите си, но те веднага са забравили. Или не могат да запомнят за пореден път как да пуснат високоговорителя на мобилния телефон. Въпреки това се упражнявайте в търпение, сдържаност и любезност, преди да направите коментар не на място”, предупреждава д-р Хафиз.

Има една суперчесто срещана фраза, която трябва да преосмислим, когато става въпрос за комуникация със застаряващите ни родители.

„Вече не ставаш за шофиране“
Дори ако родителите ви не са вече в състояние да шофират, подходът към темата без проявена съпричастност може да бъде огромен удар върху самочувствието на родителите ви във време, което вече е изпълнено с предизвикателства и промени за тях. „Възрастните родители не искат да се чувстват безпомощни бебета“, казва д-р Хафиз. Твърде често отдавна порасналите деца губят хладнокръвие и казват нещо от рода на: „Ти си ужасен и опасен шофьор и ще ти взема ключовете на колата."

Това не само не е градивно, но може да бъде травмиращо и да накара родителите ви да се чувстват безсилни.

Вместо това кажете: „Може ли да измислим заедно план за алтернативен транспорт?“
Може да започнете разговора с подобен увод: „На пътя има наистина луди шофьори, понякога видимостта през нощта е затруднена и ние сме загрижени, че може да се загубиш“...

Когато се фокусирате върху тяхната безопасност, вместо върху тяхната безпомощност, те все още ще се чувстват като част от разговора. „Ако те са осъзнати и нямат болестта на Алцхаймер, разговорът с тях по начин, който предоставя избор, е полезен - за разлика от поставянето на ултиматуми и карането им да почувстват, че нямат думата в живота си. Може дори да приключите разговора, като подчертаете неща, в които все още мат завидни умения, и ги похвалите и направите комплименти, без да изглеждате снизходителни.

Целта не е да накажете родителите си за остаряването, а да се грижите за тях, без да наранявате самочувствието им.