Днес се навършват 169 години от рождението на Патриарха на българската литература Иван Вазов.
От първия български роман „Под игото“ до покъртителните оди в „Епопея на забравените“ през настръхващите разкази „Една българка“ и „Дядо Йоцо гледа“ до вълнуващите повести „Немили-недраги“ и „Чичовци“.
Негови стихотворения се пеят редом с народните ни песни. Зовящите към бунт стихове „Боят настана“ и „Пряпорец“, сътворени през бурната пролет на 1876 г., се пеят през Априлското въстание.
Припомняме ви някои от най-силните мисли, намерили място в творчеството му.
Започваме с кънтящите думи от „Под игото“.
,,Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива: той яде, пие и прави деца.“
,,На обида кървава – отмъщение страшно.“
,,Които се карат, те се обичат.“
,,Страхът…е най-висшата и безобразна форма на егоизма.“
,,Да знаеш да умираш – ето разковничето на победата.“
,,Наздраве, дружино! Кой що желае, Господ да му даде; който нам злото мисли, Господ да го очисти! Който нас мрази, по корем да се тътрази!“
,,Въобще нещастията на другите необходимо събуждат у дребните души три чувства: първо -удивление, второ – вътрешно задоволство, че бедата не е на твоя глава; и, трето – скрито злорадство.“
,,…България заслужава да се потрудим за нея.“
„Де е България“
Българийо, драга, мила,
земя пълна с добрини,
земя що си ме кърмила,
моя поклон приеми.
„Линее нашто поколенье“
Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло –
какво ще да му завещайш?
„Левски“
Девет годин той скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
„Отечество любезно, как хубаво си ти!“
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти…
„Защитата на Перущица“
Перущице бедна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
„Дядо Йоцо гледа“
Тоя умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост. Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.
„Една българка“
Илийца е умряла отдавна. Но полуумрялото дете оживя и сега е здрав левент и се нарича майор П. Покойната му баба, като му е разказвала тия събития, говорила му, че вярва, че дължи оздравяването му не толкова на небрежната молитва на сърдития калугер, колкото на добрината, която не можла да направи, но искала от сърце да направи.
„Немили-недраги“
Остана жив само Македонски, комуто единадесетте рани заздравяха и дясната ръка изсъхна.
Той сега е разсилен и мете с лявата ръка канцеларията… и тоя лев в Стара планина, и тоя герой на Гредетин, малодушно трепери сега пред гласа на грубия писар…
Една дълга агония!…
Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?…
„Моите песни“
Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.
Коментари (0)
Вашият коментар