Тя е журналист с дългогодишен опит, който няма нужда от представяне. Днес обаче надникваме не само в анатомията на журналиста Евгения Марчева, но и в тази на жената Жени. Е, не е голяма изненада, че у Жени има поне няколко интересни жени. И е голямо удоволствие за нас да ви ги представим.
Припомняме ви един наш разговор с нея.
През последните месеци разбрах на практика какво означава “7 дни в седмицата и "24 часа в денонощието”, но не се оплаквам. Преди години един мой приятел ми каза, че никога не обръща гръб на работата, за да не му обърне тя гръб. И това е съвършено вярно! Освен това радиото за мен винаги е било скрита или явна страст. В bTV Radio, N-Joy и останалите радиостанции на bTV Media Group работят чудесни професионалисти и много добре мотивирани колеги. Вече сме готови с екипите на авторските предавания “За града” и “Важното, казано на глас” в ефира на bTV Radio. Следобедният блок се води от екип-мечта, в който влизат колегите Светослав Николов, Лили Ангелова, Деа Манолова и Стефан Хранов. Двете дами в него са водещи и на вечерното публицистично предаване “Важното, казано на глас”. Всички ние знаем какво можем и къде искаме на стигнем.
Изградихме добра връзка с колегите от нюзрума на bTV и сайта btvnovinite.bg, така че новинарското ни съдържание да стига по най-бързия и най-добрия начин до всички публики - телевизионна, радио и онлайн. В това е ключът към общия ни успех.
Участвате в проект, свързан с фалшивите новини, насочен към ученици от една софийска гимназия. Защо и какво е важно да знаят децата ни по темата?
Децата трябва да знаят простички неща като това, че да се лъже не е нито красиво, нито възпитано. Поговорката „На лъжата краката са къси“ ще свърши работа. Любовта към истината се възпитава, докато са малки. Иначе, когато пораснат, може да изпаднат в неприятни ситуации. Както често се случва с техните родители, възрастните. Почти всеки ден се сблъскваме с истории, които показват, че хората все още не могат да разграничават истината от лъжата и са реално потърпевши от псевдоновини, разпространявани най-вече в социалните мрежи. В bTV приемаме този проблем много сериозно, защото именно професионалната журналистика остана една от най-стабилните крепости срещу фалшивите новини. Направихме специална видео поредица „Новините отвътре“, в която разкриваме детайли за работата зад кадър, показваме как точно стигаме до истината, разбиваме доста митове за журналистическата работа - и така се надяваме да помогнем на нашите зрители, слушатели и потребители да се ориентират по-добре в информационния поток.
Вашето бойно кръщение в журналистическата професия е през 2002 г., когато сте отразявала атентатите на чеченците в Москва. Може ли да се каже, че онзи момент Ви направи журналист и на какво всъщност Ви научи?
Да, тогава разбрах, че искам да посветя живота си на тази професия. Докато отразявах кризата със заложниците в Москва през 2002 година, няколко дни живях на улицата, беше есен и почти през цялото време валеше студен, ужасен дъжд. В мига на развръзката, когато спецчастите атакуваха театъра, имах шанса да бъда на първа линия, само на метри от периметъра, отвъд който бяха терористите. Предавах часове наред, заедно с мен бяха журналисти само от още няколко медии. Когато се прибрах в България, колегите ми разказаха, че през цялото време са ме гледали по CNN. Това ми даде самочувствието, че мога да работя рамо до рамо с най-добрите. Тогава, при атентата, загинаха много хора, сред тях имаше и деца, а част от терористите бяха жени. Изстрелите бяха истински, кръвта беше истинска. Научих, че няма по-висша ценност от живота! Че това е дар, който трябва да пазим!
Вие сте и сред журналистите, отразявали процеса на българите в Либия. С какви емоции свързвате работата си по този случай и какво остана скрито или недоразбрано от българите за тези наши лекари и тяхната съдба?
Делото срещу медиците ни в Либия беше порастване - и професионално, и житейско, за всички колеги, с които го отразявахме. Това беше и емоционално пътуване, за което не всички от нас бяха готови. Аз самата не бях. Не съм убедена и до днес, че това беше само отразяване на нещо, което се е случило и е значимо в новинарски план. Често пъти нашите репортажи предизвикваха събития, които повеждаха това дело в една или друга посока. Тогава за пръв и последен път чух в съдебна зала да се произнася присъдата „Осъждам на смърт“. И това не беше филм, беше живият живот и вероятно малко хора си дават сметка, че българските медицински сестри, палестинският лекар и д-р Здравко Георгиев имаха късмета да се приберат живи у дома. Ако развръзката беше закъсняла, ако Муамар Кадафи беше паднал от власт някого години по-рано, те вероятно щяха просто да изчезнат в някое от подземията на либийските затвори и днес никой нямаше да знае какво се е случило с тях. Слава Богу краят беше добър.
Трябва ли да се вълнувате от дадена тема, за да я предадете по най-качествения начин на публиката?
Обичам да разказвам истории – политически или просто човешки, в които има завръзка, перипетии, кулминация и накрая поука. Харесвам журналистиката, която повече прилича на приказка. Скоро новото студио на bTV, в което ще се използват най-съвременните технологии, ще даде възможност на всички нас в нюзрума да разказваме историите от живота по още по-въздействащ и близък до зрителите начин.
Тъй като е актуална темата за равноправието между половете, съществуват ли неравности в журналистическата професия? Дава ли се преимущество на един от двата пола?
Статистиката показва, че неравноправие има не само в журналистическата професия, а във всички професии. Както пее Джеймс Браун, живеем в мъжки свят, но така е било и може би така ще бъде. Това никога не ме е притеснявало. И не мисля, че в моята професия има преимущество на полата над панталона или обратното.
Вие работите предимно в политическата журналистика, а там голяма част от събеседниците са мъже. Не е ли дори по-голямо предимство това, че Вие сте жена и може да очаквате най-малкото джентълменско отношение отсреща?
На улицата, на плажа, в киното, у дома или на работното си място, аз съм дама и във всички тези ролеви ситуации изисквам от силния пол само едно – да се държи с мен като с такава. Ако това е непосилно за него, винаги в края на коридора има една табела, на която пише „Изход“. В ситуация на интервюиращ и интервюиран за мен демонстрирането на взаимно уважение е извън всякакъв коментар!
Ако имахте властта да създавате и пренареждате българския телевизионен ефир, какви промени бихте направила? От кои предавания бихте лишила публиката, кои бихте видоизменила и кои бихте приоритизирала?
Харесвам умните предавания, тези, от които научавам нещо. Фен съм на епохата на Просвещението, чийто девиз е „Можем толкова, колкото знаем!“. Сега това звучи вероятно ретро, но наистина вярвам, че знанието е могъща сила. Вярвам, че анатомията на душата е по-рейтингова от анатомията на тялото.
Когато другите хора обикновено са със семействата си в събота сутрин и хапват палачинки, Вие сте на работа. Какво Ви взима професията?
Взима ми от времето, което искам да дам на семейството си, разбира се, а понякога и на самата себе си. В същото време чудесно разбирам, че ако бях лекарка, астрофизик или учителка, едва ли щях да имам повече време за близките си. Чувствам се щастлива, че работя професия, която обичам, и вярвам, че близките ми ме обичат такава, каквато съм.
А как компенсирате времето на своите деца?
Времето за моите деца си е само тяхно! Никой не може да ми го отнеме. Това е решение, което съм взела в мига, в който те са се появили на белия свят и така ще бъде винаги. Вярвам в баланса, а не в компенсирането. Компенсирането винаги е затъване до безкрай.
Каква майка сте и каква бихте искала да бъдете?
Любвеобилна. Искам децата ми да се чувстват обичани. Не само на думи. Искам да знаят, че могат да разчитат на мен винаги, когато имат нужда от помощ или от съвет. Искам да виждат в мен не само родител, но и приятел. Изграждането на такава връзка ми се струва по-трудното, но по-необходимото. Научаването на азбуката или таблицата за умножение рано или късно ще стане, с мен или без мен.
Коментари (0)
Вашият коментар