Ива Екимова: Написах писмо до бъдещия си съпруг

О, винаги може още. Човешкият дух не познава ограничения и няма невъзможни неща за него. По-склонна съм да смятам, че Дарвин е прав, че не оцеляват най-силните, а тези, които най-добре се адаптират.

Към кое ти беше най-трудно да се адаптираш?

Може би то ми предстои, защото очевидно дотук съм успяла да се адаптирам към всичко благодарение на гъвкавостта, интелекта, опита и експертизата си във всяко отношение.

Познавам те отдавна и от теб винаги струи усещане за перфекционизъм. Не те ли уморява това ежедневно старание?

Де да имах и аз тази увереност в перфекционизма си! Вече започна да ми се струва толкова естествено, че въобще не го гледам като предизвикателство и като препятствие. Естествено че във всяко перфектно нещо трябва да има по една точка като в ин и ян – грешчица, която да показва, че нищо не може да бъде перфектно.

Коя е твоята точица?

Моята точица в различните периоди от живота ми е различна. Напоследък се улавям, че си позволявам да пускам мислите и душата си да се реят. А това не е присъщо за мен като човек, който не иска да изгуби нито една частица от времето си в нищоправене. Аз обичам всеки миг да е запълнен с научаване на нещо ново или с правене на нещо различно. Но това свободно реене, в което се улавям напоследък, не мога да кажа, че не ми харесва.

Кое е последното ново нещо, което опита?

В личен план това е поезията, която успява да изкара напрежението от мен, но все още нямам смелостта да застана с лицето и с името си зад тази поезия. Също така ми предстои ново предизвикателство - да науча още един език - италиански.

Обикновено, когато човек пише поезия, е влюбен.

Не, не това ме кара да пиша поезия. По-скоро всичко останало, което ме вълнува, всичко, което преминава през сърцето и главата ми през деня, всичко, което виждам в преживяванията на хората, които познавам. Най-често това, което ме вдъхновява и провокира, не е влюбването, а болката. Както Славейков казва: „Болката е по-силният мотиватор в поезията.“ Любовта те кара да оглупяваш, да занемаряваш заобикалящата те среда, докато болката обостря сетивата и прави човек по-сензитивен за неща, които иначе не го впечатляват.