Захари Карабашлиев: Известността е като ерекцията - колкото повече мислиш за нея, по не ти се получава

Писател и драматург, автор на книгите: “18% сиво” - преиздавана девет пъти, за която печели наградите “Роман на годината на Фондация Едуард Вик” и “Цветето на читателите на Хеликон”, “Кратка история на самолета” - награди “Хеликон” и “Цветето на читателите”, “Откат” - сборник с пиеси, награждавани с “Аскеер” и “Нова българска драма”. В момента е главен редактор на издателство „Сиела“.

Нека цитирам един твой герой от сборника ти с разкази “Симетрия”: “Вярваш ли, че има някаква симетрия във всичко, което се случва с нас, или мислиш, че животът ни е подвластен на хаоса?”
Вярвам, че понякога това, което на пръв поглед ни прилича на безсмислен хаос, е всъщност част от по-голяма вселенска мозайка, подредена и красива, която обаче в момента сме неспособни да видим. Вярвам, че дори и най-хаотичните ми моменти са просто дисонантни акорди в една добре написана симфония и, разглеждани отделно, те не звучат както трябва. Но пък са част от мелодията на този свят и ми се ще да вярвам, че Композиторът е знаел какво прави.

Вярващ ли си по принцип?
Да.

Един от героите ти се сблъсква с доста откази книгата му да бъде публикувана в САЩ. До каква степен този герой си ти и как се справяш с неуспехите?
Аз съм героите си (или те са мен) - кой повече, кой по-малко. А и няма как да е иначе, нали ще изфалшивея, а това неизбежно се усеща от читателите. С неуспехите се справям точно така, както и с успехите - с чувство за хумор и без истерии. Опитът ми показва, че успехите ни често не зависят единствено от това колко усилия полагаме и колко сме талантливи. Има и други фактори - късмет, време, място... Същата история е и с провалите. Понякога ти се дава, без да си заслужил чак толкова, друг път ти се отказва ей така, без причина. Но във всичко има някаква симетрия. Аз лично вярвам, че моите провали са ми дали точно толкова, колкото и успехите ми. И в добро, и в лошо се обръщам към Еклесиаста: “Па се обърнах и видях под слънцето, че не на пъргави се дава сполучлив бяг, нито на храбри - победа, нито на мъдри - хляб, нито на разумни - богатство, нито на изкусни - благосклонност, но времето и случаят помагат на всички тях.”

Ако героите ти приличат малко или много на теб, как балансираш между автобиография и фикция?
Това е позицията, от която работя, стил на писане. Балансирам фикция и факти, търсейки най-ефективния начин да вдъхна живот на историята и стигна до сърцата на читателите си. Често действителността е толкова по-интересна от всякакви измишльотини.

А имаш ли приятели, които не смеят да ти споделят неща от личния си живот, за да не бъдат описани в следващ твой проект?
Не бих посегнал към дадена история, ако пишейки я, тя ще нарани приятел. Тези, които са били с мен през годините и в добро, и в лошо, знаят това - иначе няма да сме на една маса винаги, когато съм в България и се хилим като откачени, когато сме заедно. Приятелствата си ценя повече от литературните си занимания.

Много хора се притесняват от тази нова масова литература, която издига в култ мрачното. В блога си предричаш, че идва времето на новите герои - ангелите.
Мрачното е атрактивно. Ние всички имаме нужда от мрак в живота си, от дози страх и ужас. Като деца тази потребност задоволяваме с разни “страшки” и приказки (като тези на Братя Грим например), митове и легенди, а като възрастни с филми и романи. Просто така сме устроени. Вероятно това са необходимите дози фикция, които ни подготвят за мрачните моменти, които неизбежно ще ни връхлетят в реалността, нашите житейски кризи и лични пропадания.
Аз предвиждах ангелите - като герои на новото - да поизместят вампирите, но май все още не се случва. Така или иначе - ангелите са от хилядолетия. Вампирите влизат доста по-късно в масовата култура, явно още не са се изтъркали. Нека им дадем време.

Каква е тази прословута американска мечта, за която всички говорят - да си успял, да си богат или да намериш пътя си и не е ли това чисто човешка мечта?
Американската мечта е мечтата на всяко човешко същество на планетата, но те са й дали име - “американска”, защото така са си решили, а и си живеят в Америка - тъпо би било да я нарекат “китайска мечта”. Иначе всеки мечтае за подобни неща - здраве, сигурност, мир, добра работа, подслон, самостоятелност, разбирателство... Към всичко това, като добавим и индивидуалния копнеж да намериш начин да изразиш пълния си потенциал - без значение дали ще си писател, балерина или електроженист, ето ти истинската мечта.

В един от последните постове в блога си описваш какво мислят американците за нас. Имало ли е моменти, когато те е било срам да кажеш, че си българин?
Америка не промотира парадигма на мислене, която да те кара да се срамуваш заради това, което вършат другите. Живеех в Калифорния, където родените в този щат са малцинство - просто всеки е отнякъде другаде.
Образователната система и културата на тези хора е така устроена, че ти си оценен като индивид, а не като делегат на тази или онази националност, район, село, род или партия. Ти си личност.
Нямало е момент за мен, в който да съм се срамувал, че съм българин.

Една много хубава твоя мисъл: “Известността променя хората - най-вече тези, които я искат, а не я постигат”. Ти къде си по скалата на известността - искал ли си я, търсил ли си я, постигнал ли си я?
Известността е като ерекцията - колкото повече мислиш за нея, по не ти се получава (смее се).
Аз не се вълнувам дали съм популярен или не. Който е имал нужда от книгите ми и те са го докоснали, е чувал за мен и това ми стига.