Мира Добрева: Животът ми докрая ще е тъжен

За да дойде на нашето интервю, както ми е обещала, на Мира й се налага да се върне с ден по-рано от снимки в Гърция, да пътува през нощта след неколкочасов снимачен ден, при това ден с екстремни изживявания, и да спи само два часа и половина. На всичкото отгоре ще играе ангел. Умората, която усещам у нея, ме кара да говоря по-тихо, сякаш ми се ще да я приспя и да отнема от слабостта й, а не да й взема интервю.

Налага се разговорът ни да прекъсне заради неприятна случка на мястото на снимките. Зная, че това е последното, което е нужно на Мира в този ден, но оставам странно спокойна. Минути след инцидента двете сме сами и заговаряме на съвсем други теми – лични неща като срещи, раздели, нейната сватба, наши близки емоции, любими хора, любов. И внезапно уморената Мира я няма. Няма я и тъжната Мира. Няма ги огорчението, бързането, безсънието също е без значение. Виждам Мира такава, каквато я помня от първата ни среща преди точно 14 години. И Мира, която помня от деня на нейната сватба – трептяща и озарена. И макар тя да ми каза, че е спряла да мечтае, виждам в очите й, че това е нещо, на което не е способна. И макар тъгите и демоните да навестиха този разговор, когато си тръгвам, аз знам, че по-високо от тях кръжаха ангелите. А ние ги хванахме. От върха на НДК – там, където Витоша и покривите на София образуват цял град от ангели. Не сте ли ги виждали?

Припомняме ви един наш разговор с нея!

Още веднъж ти благодаря от сърце, че направи всички усилия заради нас!

Не се чувствай задължена, знам какво е. Вярвай ми, мина ми през ум да откажа, дори да ти намеря заместник. Извинявай за шаблона, но мисля, че професионалистите трябва да се справяме с всяка ситуация. Отговорните хора по-скоро. Най- лесно е да кажеш “не мога”.

Само от отговорност ли го правиш, или не се отказваш лесно? Имам чувството, че си мислиш, че можеш да поемеш много повече?

Напротив. Всички около мен ми казват, че мога много повече. Съзират в мен още възможности, които не употребявам правилно, а аз често си казвам: “Не мога, дотук съм.” Веднъж споделих на Жоро: “Вчера станах в 7, в 8.30 бях на снимки, до 1 снимахме, после писах текста, в 4 отидох на монтаж, до 7 монтирах, в 8 отидох да хапна, в 9 се върнах да домонтирам, в 10.30 започнах да поправям сценария за утрешното предаване и се прибрах в 2. След това станах в 6, за да отида на ефир. Наистина съм адски много уморена.” Жоро ми отговори така: “Трябва да достигнеш момент, в който вече да не изпитваш умора. Да работиш толкова много, че организмът ти да свикне и да не дава повече сигнал за натоварване.”

Защо?!

Точно това попитах и аз. И му казах: “Не, за мен животът е друго. Да, много работа, но и случки между работата, сценариите и безсънието.” И съм решила умишлено да забавя този ритъм – това положение не е добре за никого. А най-малко за децата. Да, днес дойдох, защото съм предимно отговорен човек. Да подведеш някого, не е човешко, затова дойдох, въпреки че снощи към 3 през нощта изглеждаше, че дори да искам, няма да успея.

Какво ти липсва най-много? Заради децата ли ще забавиш темпото или за себе си?

Ще прозвучи грубичко, но в един момент не можеш да казваш непрекъснато: “заради децата, заради децата”. Заради себе си ще забавя темпото, защото не е нормално да не можеш да отидеш на кино. Защо трябва да не можеш да отидеш на кино?! Нали филмите се правят, за да се гледат от нормални хора?! Защо трябва да не искам да излизам вечер от умора?! Разбира се, че децата са важни! Чувството за вина е онази ръжда, която ме изяжда непрекъснато. Това е, от което искам да се избавя, а то налага и забавяне на темпото. Не толкова заради училище, защото на мен не ми се налага да уча с децата. Заради емоцията да бъдем заедно – това е незаменимо и не искам повече да се лишавам от него.

...която много хора поставят под съмнение. Все още казват: “На теб мъжът ти ти направи предаване само за да стоиш на екран.” Тези глупости, на които в един момент успяваш да спреш да отговаряш. Когато човек е в началото на кариерата си, се налага да бъде по-упорит и амбициозен. Тогава се доказваш. Ако се оставиш на течението, може и да потънеш. Успехът е и въпрос на характер, не само на талант и въз- можности. Човек трябва да има здрав характер. В моя случай трябваше да работя два пъти по-усърдно.

Защо? Защото си хубава ли?

Бяха поредица от фактори. БНТ нямаше тогава водещи от други телевизии, спомняш ли си? Аз бях първата, която те взеха от Нова телевизия. Няма начин да не е имало брожения. Беше труден период, а аз бях наистина много малка за всичко, което ми се случи. Трябваше да работя усилено, защото пред- разсъдъците може и да погубят човек. Тогава пуснах в сила това, което днес не ми се налага да показвам – амбиция и хъс. Слава Богу, благодарение на онзи опит сега ми е много по-лес- но. Вече името помага.

А няма ли нови предразсъдъци – за това например кой е твоят съпруг, как ти помага?

Има, как да няма?! Все говорят за някакви хора, които са ми помагали.

Да, като ангелче. Нека си признаем, че на неуспешните хора им е много по-лесно да оправдаят успехите на другите с трети хора, които са им помогнали. Няма как да ги съдиш. Те винаги се оплакват, че някой не им е помогнал, за да успеят, и на тях успешните хора винаги ще са им виновни, че самите те не са имали успех. Вече се научих на този урок. Разбира се, че и аз искам потупване по рамото и някой да каже: “Успяла си с труд и усърдие.” Амбиция не е лоша дума. Как иначе да успееш?! Да седиш отстрани, да си мишкуваш и да си казваш: “Аз съм много талантлив, само че ти си много прост, че не ме забелязваш!”

Дори да няма нужда да проявяваш хъс като в началото, амбицията не се ли проявява в друга форма – например като мечти за други неща?

За мечтите ти предлагам да говорим отделно, защото е много тъжна историята, която ще ти разкажа там, и не се гордея с нея. Ако ти призная, че нямам време за амбиция сега? Аз трябва днес да снимам, трябва да пренапиша един текст, трябва да свърша още толкова неща. Кога амбиция?! В кои минути да я побера?!

Усещам болка у теб, тъга...

Годините натрупват тъга, особено у хората, които разсъждават много. Вчера бях с едни словенци и ги слушах как говорят за своите сънародници, колко лоши неща разказват. На мен не ми се иска, ако кажа нещо сега, да звучи лошо. Вярвам, че ако усещаш някаква тъга, тя е само от умора. Икономическата ситуация прави всички ни малко по-тъжни, но пък е суперпречистващ процес. Аз много се радвам на тази криза. За мен тя е хапчето, което ще ни излекува от много неща. Вече не е модерно да плащаш огромни суми. Аз не искам да усещам претрупан живота си, нито гардероба си – имам пет блузи и пет рокли и това е всичко, което искам да имам. Става ми лошо, като влизам в мол. Тази криза отрезви нещата и според мен ще научи много млади хора, че не е нужно да се показваш, не е нужно да демонстрираш какво имаш, че ценното е в главата всъщност. Ценно е как говориш, как мислиш, с кого общуваш. Да, ценно е да караш хубава кола, но е по-ценно да знаеш какво работиш, за да караш хубава кола. Да, аз карам хубава кола, защото е ясно какво и колко работя. Ако някой завиди на колата ми или на това, което съм постигнала, пожелавам му само да мине по моя път и някой ден също да кара хубава кола. Само това му пожелавам, не му желая нищо лошо.