Салман Рушди е британски писател от индийски произход. Стилът му смесва митология и фантазия с реалност, раждайки понятието магически реализъм. През 1988 г. излиза романът му „Сатанински строфи”, който предизвиква силни страсти в ислямския свят. Книгата е забранена в много държави, а иранският аятолах Рухолах Хомейни го обявява за вероотстъпник и определя 3 милиона долара награда за главата му. От 2007 година животът му се оценява на 11 милиона долара. Той е ръкоположен за рицар от кралица Елизабет ІІ, освен това е Командир на френския Орден на изкуствата и буквите.
Господин Рушди, оптимист ли сте?
Не. (Смях) Кратко и точно! Мисля, че е много трудно дза бъдеш писател в този момент от историята на света и да бъдеш оптимист. В крайна сметка мракъ създава по-добра комедия.
Какво ви мотивира да пишете?
Нямам какво друго да правя. Винаги съм искал да пиша. Единственият друг план, който съм имал за живота си, беше да стана актьор. Това не ми се получи. Винаги съм мислил, че ако има филм по „Среднощни деца” (вторият роман на Рушди, за който той печели Букър прайз през 1981 г. Това е литературна награда, която се дава за оригинален роман, написан на английски език – бел. ред. ), аз трябва да играя ролята на врачка. В крайна сметка, аз написах тая книга, поне това ми се полага.
Но нали има филм по тази книга. Вие в него ли сте?
Режисьорът Дийпа Мета ме нае, но аз се самоуволних, защото последното нещо, което исках публиката да си мисли, гледайки тази сцена, беше: „Ама това не е ли Салман Рушди?” (Смях) Макар че снимахме тази сцена, накрая я изрязахме от финалната версия.
Жалко.
Но най-голямото ми съжаление, свързано с роля, е, че не успях да участвам във филм със заглавие „Неозаглавен филм за Наскар на Уил Фарел”. В крайна сметка кръстиха лентата „Рики Боби: Лудият на макс”.
Какво щяхте да играете в този филм?
Продуцентите искаха да снимат трима души като Наскар пилоти. Трима души, които изобщо нямаме нищо общо нито с актьорството, нито с автомобилния спорт. Мисля, че другите двама бяха Джулиан Шнабел и Лу Рийд. (Смях) Трябваше да носим униформи и каски и да се разхождаме на забавен каданс с мараня около нас.Това щеше да е фантастично, но всички бяхме заети по това време. Аз пишех поредната си книга, Лу имаше турне, а Джулиан правеше нещо трето. В крайна сметка се отказаха от тази идея.. Жалко, щеше да е интересно.
Наскоро публикувахте автобиография, в която описвате живота си, в който 10 години след излизането на „Сатанински строфи” ви се е наложило да се криете заради наградата за главата ви. Мислите ли, че вече може да си отдъхнете?
Да. Чаках прекалено дълго време да го кажа. Исках да съм достатъчно далече от събитията преди 26 години, за да мога да напиша тази биография обективно. Не исках да е някакъв емоционален изблик. Не исках да е все едно съм при Опра. Не исках да напиша за годините на криене, а и за по-ранния ми живот. Честно, никога не съм си мислил, че ще напиша автобиография.
Защо не?
Когато ме питаха преди време дали имам намерение да го направя, отговарях, че нямам интерес да го правя. Защо ми е да го правя? Не ми е интересно да пиша за себе си. Причината да стана писател, беше да пиша за другите.
Да разбирам, че не сте носталгична личност?
Не, за нещастие съм абониран за проклятието на интересния живот.
Щяхте ли да сте различен писател, ако нямаше заплаха за живота ви?
Не. Ако не знаехте нищо за личния ми живот и за всичките неща, които се случиха след излизането на „Сатанински строфи”, няма да разберете, че нещо странно ми се е случило след 1988 година. Няма да видите някаква колосална пукнатина в писането ми на произведенията ми преди и след издаването на смъртната ми присъда от иранския аятолах. Мисля, че книгите имат собствена продължителност и извървяват собственото си пътешествие, различно от автора им.
Гледате ли от време на време през рамото си?
Не, не съвсем. Минаха повече от 10 години откакто имаше някаква индикация за опасност за съществуването ми. Това е доста дълго време. Оттогава живея в Ню Йорк и Лондон и имам един доста порядъчен живот.
Когато сте снимали „Среднощни деца”, сте го снимали под друго име. Това е била предпазна мярка срещу мюсюлманските радикали ли?
Не. Снимахме в Индия и в Южна Азия. Това са места, където, ако нещо представлява интерес за медиите, те узурпират проекта и пречат на работата. Затова го променихме, за да не привличаме внимание. И без това е трудно да снимаш филм и без журналисти, които ще кръжат нонстоп с искането за интервюта.
Известен ли сте в Индия?
(Усмивка) Да, малко. Не е като да съм известен колкото Мадона, нито като U2. Не в такъв смисъл и толкова известен. В крайна сметка, повечето от живота си писателят прекарва в доста откъснато от света състояние, в усамотение, в което се опитва да твори.
Източник: The Talks
Коментари (0)
Вашият коментар