Едно искрено извинение стига

Сред първите неща, които човек научава в живота, са вълшебните думички. Детето още не може да ходи, а мама вече го обучава как се благодари и какво се прави, когато стъпиш накриво. Просто е, извиняваш се. А после порастваш и научаваш, че да се извиниш изобщо не е просто, още по-малко е лесно. И започваш да го заобикаляш. Завиваш го в излишни думи, мачкаш го, усукваш го, опитваш да го натъпчеш в някой общоприет калъп, после го предъвкваш и най-накрая или го преглъщаш, или го поднасяш на околните в недобър вид. А те не го искат такова.

За да се получи добре, извинението трябва да идва отвътре, чак от сърцето. И не просто да се мята на вятъра, а да отива при когото трябва, когато трябва и както трябва. Проста работа, но не всеки я може.

Не всеки има куража да се изправи пред себе си и да признае, че е сгрешил. Да влезе в обувките на другия и да пострада от негово име. Да разбере колко е в грешка и да опита да я изправи. Това е усилие, което иска много смелост и мъжество. Не на пола, а на характера. Първо, за да разубедиш себе си, че си прав, а после, за да поискаш прошка за стореното.

Ясно е, другият няма как да изтрие спомена за раната, която си му нанесъл с брадвата, ако ще и мечешка воля да има. Но рано или късно ще свикне с белега, а теб ще намрази, ако не се извиниш. Няма гаранции, но си длъжен да опиташ. И не си мисли, че тази работа със съжалението трябва да ти послужи за разтоварване на вината или за разрешение пак да замахнеш след време.

Истинското извинение е алтруист. Преди всичко мисли за другия. Иска да облекчи неговото страдание, да попие от огорчението му и поне малко да вдигне мъглата, която е паднала пред очите му. В противен случай изглежда неискрено, лицемерно, бездарно и в крайна сметка ненужно. Никой не иска извинение, което е празно. Или е толкова самовлюбено, че не го забелязва. Обикновен амбалаж.

За магията в „извинявай” се иска повече от това. Трябва емоция, за да срещне емоцията на другия. И да се разберат, да се помирят. Някак. В крайна сметка това е целта - да си стиснат ръцете и да продължат нататък. Без задни мисли, без сложни сметки за това кой е по-прав за себе си. Без „но” и „обаче”, без условия, без очаквания. А с осъзнаване на вината и с обикновена молба за прошка. Може да е толкова лесно.

И в същото време безценно. Не го разпилявай с лека ръка, не го раздавай на всеки за щяло или нещяло. За да не се изтърква. Пази репутацията му, за да пази то твоята.