Не съм сигурна кое ме удиви повече – нейната крехкост или жилавостта й. Всъщност най-удивително е как тези две качества пребивават, еднакво ярки, в нея. Луиза Григорова – нахаканото момиченце (на мама) от „Стъклен дом“. Не! Луиза Григорова – момичето, което на 15 години започва да се справя само, много далеч от родителите си, на 20 рязко става популярно и търсено, а днес – шест години по-късно, отсъжда, че тогава не е успяла да реагира на светкавичната слава по най-достойния начин. Колко момичета си го признават?!
Днес Луиза е много различна от онази Луиза, която помним покрай „Стъклен дом“. Влюбена! Влюбена „до Бога и обратно“. Обичаща. Нежна. Окрилена. Осъзната. Готова да бъде всичко и всеки, от когото се нуждае човекът до нея. С годеника й Мартин Макариев, който е режисьор, вече действат по общите си киномечти и нямам съмнение, че тепърва ще се срещаме отново по сериозни киноповоди.
Ще ги видим и на път към олтара.
Ще ви кажа и нещо, което тя ми сподели на четири очи, в контекста на много личен разговор, и се надявам, че няма да се сърди, че го вмъквам тук. Често влизала в църква и се молела да бъде добър човек.
Луиза, връщам те много назад. Майка ти е била против актьорството. Защо, какво си представяше тя за теб? 
Аз бях детето, нагърбено с очакванията на цялото семейство, винаги добра в това, с което се захваща, винаги отличничка. Като много хора, и родителите ми си мислеха, че актьорството е несериозна професия. Представяха си, че след като съм много добра в математиката, след това и в химията, и в биологията, трябва да уча нещо „сериозно“ - право или медицина например. Когато им казах, че НАТФИЗ е изборът ми въпреки съпротивата им, бяха разочаровани. Но ме приеха от първия път и скоро след това ме избраха за „Стъклен дом“. Тогава те разбраха, че това си е моето и до ден днешен казват, че се радват, че не са успели да ме възпрат.
А ти как разбра, че това си е твоето? Обикновено в тази възраст хората не знаем още какво можем и какво искаме.
Аз бях абсолютно убедена, че не мога да правя нищо друго. Като малка никога не съм ходила на актьорска школа. Ходих на балетна школа. Но винаги съм усещала, че това е нещото, с което мога да се справя. Вероятно мама и тате бяха против, защото никога не ме бяха виждали да казвам нещо на сцената, бяха ме виждали само да танцувам. Гледах едно представление в пернишкия театър – за първи път по свое желание, а не заведена от училище, и разбрах, че със сигурност това е моето. Отидох на кастинг за филм и толкова много ми хареса да уча текста, да го казвам така, както смятам, че трябва, да ми дават задача, да се справям с нея... Малко по малко магията ме завладя напълно - вече бях към 16.
На какво те научиха годините, в които беше модел?
Най-вече ме научиха на самостоятелност. Моделството в един момент ми беше скучно, но когато трябваше да снимам клип или реклама, изведнъж се вдъхновявах. Така че сигурно ми е помогнало и да осъзная своята предопределеност. Аз бях от пътуващите модели, работех главно в Азия. На 15 заминах сама на другия край на света, без никога преди това да се бях отделяла от семейството си. Наложи ми се изведнъж да започна да се оправям сама с живота, включително да пътувам с градския транспорт в една много далечна страна, без да съм пътувала с градския транспорт в София дори, защото аз съм от Перник. Изведнъж трябваше да се оправям сама в някакво голямо метро, със самолети, прекачвания. Какво ще ям, няма кой да го направи, значи трябва да съм аз... значи трябва да го напазарувам първо... Бях като в „Сървайвър“. Първото ми пътуване беше в Тайпе и се върнах оттам съвсем друг човек. С ново мислене, което донякъде беше готино, но не съвсем, защото завинаги бях загубила детството си. Бях придобила чувството, че вече съм пораснала. Може би това ми изигра лоша шега, защото имаше един период, в който си мислех, че знам всичко. Малко след това разбрах, че не, не знам нищо още и тепърва има много да научавам. Бях придобила изкуствено самочувствие на пораснал човек. Рано-рано се изнесох от вкъщи и никога не съм изпитвала страх за това как ще се оправя. Не съм разчитала на родителите си освен за морална подкрепа.
Виж колко са несправедливи предразсъдъците спрямо моделите. Смятат ги за глезени момиченца, а всъщност на теб ти се е налагало да се адаптираш бързо и да се справяш с непривични за възрастта ти предизвикателства. Често ли се сблъсваше с тези предразсъдъци?
В чужбина не толкова, но в България да. Имам агент в Лондон, който и днес не ме съветва да казвам, че съм модел. Явно навсякъде има такова отношение към моделите – считат ги за недостатъчно сериозни като актьори. И сигурно тази представа има основания, защото има модели, които са на по 30-и-няколко години и никога не са учили актьорство, изведнъж виждат, че моделството им се изплъзва и гледат да се прикачат до нещо близко. Може би затова идват предразсъдъците в чужбина, но защо в България е такъв голям проблем, не зная. Има и до ден днешен хора, които гледат на мен като на „тази пък, манекенката“. Аз не мога да се обидя, защото за мен моделството не е срамно. На мен то нищо не ми е взело, само ми е дало. Да, пет години съм работила като модел, но после съм си избрала университет и съм учила театър, вече имам над 15 постановки и знам, че съм на място, на което може би съм заслужила да бъда. Затова „тази пък, манекенката“ не може да ме засегне.
„Стъклен дом“ помогна ли за тези 15 постановки?
Не, защото хората от театъра пък са с други предразсъдъци към хората от телевизията. Но малко по малко разбраха, че хората от телевизията могат да пълнят театъра, стига да са талантливи. Страхотно щастлива съм, че нашата директорка Бина Харалампиева си ме взе. Аз бях тази, която почука на вратата й и й каза, че искам да съм в нейния театър и в никой друг. „Театър зад Канала“ беше и е театърът, който харесвам най-много в България. Казах й, че ако не съм в нейната трупа, няма да отида на щат никъде другаде. След два месеца тя ми се обади директно с разпределение. Започнах с новата тогава постановка на Мариус и не можех да повярвам на този късмет.
Освен че беше трамплин за теб, каква емоция остави като спомен „Стъклен дом“?
„Стъклен дом“ също беше нож с две остриета – рязко внимание към нас, което беше страшно приятно и в същия момент ни накара да си помислим, че сме повече от това, което сме. Имаше моменти, когато не се държах много правилно, за което обаче не мога да кажа, че съжалявам, защото ако ги нямаше, сега нямаше да знам как да се държа. Но да, може би си позволявах малко повече, отколкото трябваше. В същото време „Стъклен дом“ ми даде много – рутината пред камера, да имаш всеки ден да играеш нещо различно, да си непрекъснато зает, непрекъснато да се съобразяваш с нещо. Зарадвах се, когато видях как съм играла в първи сезон и как съм играла в последния. Бях израснала, бях научила много. Затова „Стъклен дом“ ми е на сърце. Пък и се запознах с Явор, с Бойко, с Радина, с Яна Маринова, която обожавам – все готини хора. До ден днешен обичам страхотно тези петимата.
Най-новата ти роля е на доктор в "Откраднат живот". Какво правиш, когато не снимаш?
Аз съм супердейна и не дай си Боже да остана без работа. Винаги ще намеря какво да мисля, да търся, да пиша, да дърпам напред някакви проекти. Затова не е спирало да има напрежение. С моя мъж (наричам го мъж, без да сме женени още, защото е мъжът на живота ми) движим разни проекти, непрекъснато говорим за кино, за бъдещето, за нашите общи мечти, в които се срещнахме. Не оставям себе си без отговорности, защото в противен случай започвам да се чувствам безполезна и да изпадам в депресивни състояния, а не се харесвам такава.
Твоят мъж – да си дойдем на думата. Къде ви срещна любовта?
Срещнахме се на снимачната площадка на „Дървото на живота“. От хората съм, които силно вярват в любовта и за които любовта е най-важното нещо. Ако имам правилния човек и голямата любов, всичко друго ми се случва безпроблемно. Няма такова нещо като „или любовта, или работата“, напротив. Да, в театъра помага да си в любовна драма, защото играеш прекрасно, изпитвала съм го. Но сега, когато съм толкова одухотворена, разбирам, че това е най-ценното. Не несподелената любов, а истински споделената любов без никакви задръжки. Все съм си мислила „това е моята любов“, „това е моята любов“, „това е моята любов“, докато не разбрах че моята истинска любов е нещо много различно. Сега го намерих, обичам го до Бога и обратно и не искам да се разделяме никога!
Какви са вашите мечти?
За кино и за семейство. И за него, и за мен най-хубавото нещо е това, че сме се намерили и всеки ден благодарим на съдбата. Имаме няколко общи проекта. От две години работим върху „Черни досиета“. Вече сме заснели демо и се надяваме да успеем с този проект. Има го във вариант сериал и във вариант филм. Остава да намерим правилната медия и правилния продуцент. Сега Марто спечели с една своя страхотна идея субсидия за развитие на проект. Това е идея, с която аз вярвам, че той може да спечели дори „Златната палма“!
Спомням си, че с Явор Бахаров не искахте да говорите за връзката си, защото я пазехте от чуждото внимание и вмешателство. Днес с Мартин не е така – сякаш усещаш, че няма кой и как да навреди на хармонията ви..
Дълго време не говорех за тази любов – в продължение на две години и половина. Може би си първият човек, на когото откровено разказвам за нас. След като осъзнах, че това е нещото, което винаги ще бъде с мен, вече мога да го изкрещя на целия свят. Не съм фен на Facebook популяризирането на любовта – в моя Facebook не можеш да видиш наши снимки заедно. Такива можеш да намериш само в моя или в неговия телефон и това не е от суеверие, ами защото нямаме нужда да популяризираме чувствата си. Ние знаем, че те са толкова истински, че не търсим одобрение.
Какъв е той?
Той е прелестен! Той е най-интелигентният човек, когото съм срещала. Той е най-голямата енциклопедия, която съм отваряла в живота си и може би на първо място се влюбих в ума му. Той е безгранична душа, страхотно добър човек. Моя противоположност – колкото аз съм избухлива, толкова той е сдържан, но е сдържан не в онзи мухльовски смисъл, а в разумния. С девет години по-голям е от мен, стъпил здраво на земята, и беше този, който ме уравновеси. Това, което най-много харесвам в нас, е, че с него мога да бъда себе си, такава каквато съм, без да трябва да подражавам, без да трябва да се преструвам. Да се разбираш с човека отсреща с поглед, е велико. Ние сме си повишавали тон само един единствен път за три години. Това беше наскоро и беше със зверски крясъци, но беше за кино (смях). Карахме се за един наш филм. Творчески скандал, след който се смяхме до Бога. Казахме си „Ама това беше първият ни скандал и той дори не се отнасяше за нас.“ Не може с думи да опиша какво точно харесвам в него – разбира се, за мен той е най-красивият, най-добрият и най-умният мъж, единственият. Всичко е той. Разбира се, това са думите на един влюбен човек. Сигурно някой, който ни гледа отстрани, ще си каже: „О, те са много влюбени, ще им мине.“ Надявам се да не ни мине никога!
А как я пазите вашата любов?
С много чувство за хумор. Просто се смеем на всичко, което ни пречи или се опитва да ни пречи.
коса: Илияна Ярабанова за Premium Rouge
грим: Малвина Пешева за Premium Rouge
гардероб: MUSE shop
Коментари (0)
Вашият коментар