Г.В.: Искам да изкрещя колко съм щастлива

Здравейте, хора, правещи любимия ми сайт,

Пиша ви от Франция, където живея от една година и половина. Моята майка пътува често до тук и обратно за България и никога не идва без всички броеве от любимото и на двете ни списание. Така открих и рубриката ви за споделени истории от читатели.

Аз съм на 41 години и преди няколко години се разведох след 15-годишен брак. Разводът сам по себе си не беше тежко изпитание за мен, защото не обичах съпруга си. Чувствата ни бяха изстинали две-три години след сватбата и останалите 12 години брачен живот не бяха нищо повече от примиряване с действителността. Когато започнах да наближавам 40 обаче, ме стегна шапката и изведнъж си дадох сметка, че не може да се живее просто така – по навик, по задължение или заради друго, различно от любов. Мъжът ми изпитваше същото и взехме приятелско решение да се разделим. Бях готова да остана сама, това не ме плашеше. Съжалявах само, че никога няма да стана майка. Когато започнах да обмислям варианти за осиновяване, моя приятелка ми каза за сайта за запознаства. Бях твърде възрастна и твърде мнителна, за да се хвана на въдицата. А всъщност не се надявах изобщо, че любовта ме чака някъде. За рождения ми ден приятелката ми подари абонамент за този сайт, защото той беше платен. Обясни ми още по-подробно как се случват нещата в него и че това не е някаква тийнейджърска страница, нито място, където хората търсят само секс. Започнах да влизам в сайта. Първо по един път на два дена, но после ми стана забавно и започнах да прекарвам поне по един час на ден вътре. Започнах да си пиша с няколко мъже и видях, че става въпрос наистина за сериозни хора, които търсеха сериозни отношения.

Когато той ми писа, за малко да не му отговоря. Малко надменно си казах: „Ох, много ми дойдохте, може и без теб.“ Но той настоя, писа пак и пак. Започнахме да обменяме писма и неусетно след една седмица вече не си пишех с никой друг. Имали ли сте усещането, че някой изговаря вашите мисли и чувства вашите чувства? Дори не бях виждала снимката му, когато разбрах, че го обичам.

На поканата му да отида в Париж, за да се видим, първоначално се дръпнах. Ами ако не се харесаме на живо? Ами ако той не ме хареса? Не бях първа младост, а в 15-годишния си брак се бях занемарила жестоко. Той отново настоя и ми изпрати самолетен билет.

Нашата любов покълна в интернет, но разцъфна на парижкото летище. При първия поглед. При първото докосване. И всичко замря. Целият останал свят изчезна. Бяхме само аз и той и сякаш винаги сме били заедно. Треперейки, намерихме ръце един за друг, намерихме устни и топлина. Оттогава не сме се разделяли. Дори за да стегна багажа си в България, той дойде с мен. Не съм изоставила и надеждата да имам дете. Ако това се случи, ще ви пиша отново, ще го споделя с вас и вашите читатели, защото всъщност ще ми се иска да го изкрещя на целия свят от върха на Айфеловата кула.

Благодарим на Г.В. за нейната история.