А какво беше твоето вчера?

„Не бива да гледаш назад.” Що? Аз обичам своето вчера. Няма нищо лошо в моето вчера, което да искам да забравя. Във вчера живеят само нещата, които ме определят – тогава защо да не гледам към себе си? „Важно е само днес, само сега.” Но всяко днес е утрешно вчера. Колко дълго е важно днес?... Моето вчера ми помага да седя изправена днес, а когато залитна, съм спокойна, защото зад мен не е бездна, а пълно с хубави хора, хубави улици и много любов.

Вчера пекох мъфини за рождения ден на сина ми. В същата тази кухня, в която баба ми печеше курабии за мен. Тези курабии, които обвинявах за пубертетската си пухкавост и на миризмата на които не можех да устоя. На мястото на Раховеца сега има лъскава печка, която ми къса нервите, докато й почистя петната, но ароматите над нея често са същите като едно време. Не мога да правя лютеницата на баба, нито бялото й сладко, но мога още да си спомням за тях и това ме кара да обичам тази кухня повече.

Вчера минах край Попа. Слагаха му нови плочки, а самият паметник май беше лъснат. Същият този паметник, който сменяше дрехата си – през зимата покрит в бяло, през лятото – наакан от гълъби, винаги същият, от който тръгваше всяка важна среща вчера. Всеки див купон в крайните квартали. Всяко ново приятелство. И със сигурност всяка любов – тя идваше под мишница с червен карамфил и си тръгваше с размазана спирала. Все от Попа. В седем вечерта.

Вчера говорих с най-добрите ми приятелки по скайп. Даже успяхме да се видим между кърменето на едната и операцията на другата. Тя е лекар, не че са я оперирали. С което искам да кажа колко се гордея с нея. Гордея се и с двете! Познавам ги повече от 25 години, което някак ми дава право да изпитвам гордост. Те са моето вчера, моето днес и на първи ред на моето утре. Същите тези момичета, с които режехме с ножички за нокти малките си пръсти и „съединявахме” кръвта си, за да станем кръвни сестри. Същите, с които „замразявахме” мъката със сладолед и я потапяхме в „Карамел Му”. Говорехме с часове по домашните телефони, скрити в килера, и се събирахме „на видео”. Успокоявахме страховете си, когато ни напускаше някоя най-голяма любов и се заричахме с тежки думи, че „като пораснем, никога няма да правим като големите”. Ха!
Днес скайп е пъпната ни връв. Вървим по различни географски ширини, но все една до друга. Ако не беше нашето вчера, нямаше да знаем как. Защо да не гледам тогава назад?!

Вчера бях „на баба чедото”. Днес чувам как моята майка нарича така сина ми и зная колко силен ще го направи това утре.
Вчера мечтаех „каква ще стана”. Днес съм просто в друга мечта. Вчерашното мечтаене не е било на вятъра.
Вчера бях добър човек. Но днес съм по-добър. Затова обичам вчера – дава ми отправна точка, дава ми стимул, дава ми яркост.
Вчера бях „момичето на нечий живот”. И утре ще бъда. Знам как. От вчера.

...

Знам какво направих вчера. Вярвах, че днес ще е по-добре. И ще бъде!