Мадлен Алгафари: Децата на критични родители не вярват, че заслужават щастие

„Вината е една торба с тухли, която просто трябва да оставиш“, казва Ал Пачино във филма „Адвокат на дявола“. Често погрешно си мислим, че трябва да водим някаква битка с чувството за вина, но истината е, че това е вътрешно решение. Решението да не се чувстваме постоянно и за всичко виновни.

Никой от нас не се ражда със съзнателно чувство за вина. Често обаче тя се оказва основен инструмент за възпитание в семейството и то не защото родителите не обичат детето си, а защото и те го правят несъзнателно. Най-вероятно и тях самите са ги възпитавали по този начин. Според Мадлен Алгафари, ние нямаме вина за това, че сме станали такива, каквито сме, но ако не се харесваме и не правим нищо да променим този факт, можем да се смятаме за виновни.

Психоложката обяснява, че често родителите дори не съзнават, че вменяват вина на детето си със свои реакции от типа на: "Внимавай де!", "Ти ли го направи?" Карат му се за неволни грешки, парират опитите му да изрази недоволството си, не поощряват успеха, но не пропускат да порицаят, или по незрял и садистичен за детето начин се сърдят. По този начин натоварват малкото с бремето на вината. Така детето расте с постоянното усещане, че е дефектно, че все то е виновно за всичко.

Според Мадлен, детето търпи тази неосъзната от самия родител садистична форма на агресия и започва да преживява себе си като постоянна жертва. Расте закърмено с вина и ниско чувство за значимост. И въпреки, че има данни и е умно, добро и хубаво, на него не му се дава повод да се прояви. Затова и често след време, то се държи провокативно с родителите си и се чуди, как да им върне за това, че не го утвърждават. Така се "наливат" основите на бъдещия садомазохистичен модел. Разбира се, един родител може и с „памук да вади душата“ на детето си и пак да му вменява вина, категорична е Алгафари.

Показвайте на детето си, че е важно и се съобразявайте с мнението му.

В противен случай, то няма да се осмелява да поема отговорност да атакува, за да се защитава, защото дълбоко в себе си ще смята, че не заслужава да печели. Грешка е да му се вменява, че това е недобра постъпка, защото така нямали да го обичат и че на всяка цена трябва да се съобразява с другите. Това би го превърнало в чест обвинител. И колкото се гризе сам отвътре, толкова ще е и безпощаден критикар от позицията на жертвата.

Тези деца често се превръщат в емоционално зависими от властния родител, дразнят се на авторитетите. Трудно отказват и отхвърлят, казват „да“, когато искат да кажат „не“ и обратното, което ги прави лъжци, ужасно зависими от одобрението на другите. Страхуват се от отхвърляне. Попадат в порочен кръг, от който излизането е трудно, но не и невъзможно. Дори да заведат някого на кино и филмът се окаже тъп, те се чувстват виновни. Не вярват, че заслужават да бъдат щастливи, затова им е трудно да се разтоварят от излишната “торба с тухли”, която обикновено без никакъв смисъл носят на гърба си. Истинската сила, твърди Алгафари, се мери чрез баланса между умението ни да търпим и да се съобразяваме (което също е важно понякога!), но и да отхвърляме и отстояваме себе си. Човек е точно толкова силен, колкото смята, че заслужава да бъде щастлив.

Така че „виновен“ не е присъда, а избор.

Съветът на психолозите:

Ако сте израснали с родители – критикари, можете да си помогнете единствено като се научите да казвате „не“ и да отстоявате себе си. Това умение е блокирано отдавно и точно то води до ниско самочувствие. Конфронтирайте се смело със страха да бъдете категорични в своята позиция и своите желания.

Шон Кови, американски писател, експерт по лидерство:

“Родители, престанете да бъдете критици, бъдете водачи. Не бъдете съдии, а модели. Всички сме прекалено критични. Най-добрият начин за промяна на поведението е като се акцентира и утвърждава позитивното, а се игнорира негативното. Дефиницията за лидерство е да комуникираш толкова добре с дете (или с който и да е), че то да стигне само до извода.