Обикновено в клишето за Тоскана стърчат опънатите по военному кипариси, отдадени на небето дотолкова, че не забелязват опияняващото златно на рулоните слама. Представата, създадена от армиите професионални фотографи и туристически агенции, се оказа толкова натрапчиво прилепчива, че със слизането на гарата във Фолоника вече въртях очи в търсене на вечнозелените остриета.
Няколко минути по-късно летяхме през кордон от пинии, шумно аплодирани от хилядите населяващи ги цикади. Околните хълмове постепенно заемаха местата си сред гънките на пейзажа. От заоблените им била надничаха компактни семейни ферми. Маслинови горички сменяха прясно фрезованите лозя. Зокуми, оформени като храсти и дървета, грееха край пътя.
Така неусетно стигнахме и подминахме Тати - най-близкото населено място до нашето бъдещо местообитание. С левия завой след гробищата обаче шосето изведнъж свърши. Асфалтът отстъпи на някогашен макадам, който освен с “отвличане” и “мафия”, с друго не би могъл да бъде свързан. Малките колички на нашите домакини с усилие бореха релефа на трасето, сякаш с единствената цел да докажат, че тук не е само за “off-road” автомобили.
И както често се случва в истинските истории, след няма и 10-ина минути вече бяхме пристигнали и нагазили във фазата на цъкането и ахкането. Podere Nocini di Maremma /www.nocinidimaremma.it/ се оказа приказна заемка от най-добрите образци на местния agroturismo. В Тоскана като “рodere” се определя малка семейна ферма. Имотът бе терасиран с размах, отворен към околността, застлан с добре поддържана трева. Цветята, дърветата, храстите и градинската мебел подсказваха колко много труд и любов са вложени тук. Или бъдещите ни домакини бяха с невероятен усет към красивото, или наистина бяха попаднали на италиански дизайнер.
На няколко километра по-надолу по липсващия от инфраструктурна гледна точка път се оказа Рodere Campopiano, за чието вегетарианско меню продължавам да мечтая. Може би най-плътният местен зеленчуков калейдоскоп осветяваше и оцветяваше масите ни на обяд и на вечеря. Домати и доматчета, печени тиквички и патладжан, приготвени на пара моркови, спанак, зелен боб, добавяха още и още ароматни нюанси към задължителните сирена, маслини и паста. Набухвателите в хляба бяха същите като преди 100 години, а виното, което пиехме на вечеря, правеше от каните и гарафите магически съдове.
Като игнорираме алкохолното замайване, ние наистина усетихме лятното измерение на тосканските дебри. Тилилейският нюанс в определянето на нашето местоположение произтече оттам, че дестинацията не е претоварена с досадната любознателност на редовия турист, благоверната му и многолюдната им невръстна челяд. Това означаваше уникалната възможност да пропътуваме десетките градчета и села, които редят пъзела на ежедневието в тази приказна област.
Та най-близкото до нашето местопребиваване цивилизационно струпване на хора бе селцето Тати. Негови снимки трудно могат да бъдат открити в интернет. В класацията за населено място с най-малък градски площад то сигурно отдавна отстоява своето второ или трето място.
Тук стените на сградите сякаш се отместват, когато автомобил реши да завие по улицата. Къщите са толкова близо, че комшийките си приказват, изпълнили рамките на прозорците. Котаците на воля мерят площада или големите като килими покриви. Тати е един миниатюрен, запомнящ се, непретенциозен трамплин към средновековния чар на Маса Маритима.
Коректността налага да призная, че познавам само нощното лице на града. Мощно осветено в тъмнината, то искри с вековните си крепостни стени, с ренесансовия си площад и приказния силует на катедралата. Маса Маритима е готова да изненада неподготвения с паметника на агънцето воин и да разочарова подготвения с реставрацията на една от може би най-скандалните фрески в света /www.stregheria.com/Mural.htm/. Всяко моментно обезкуражаване обаче тук бива веднага компенсирано, защото близо 9-хилядният Маса е много ангажиран град.
Културният му календар буквално “пращи” от събития /www.maremma-guide.com/massa-marittima/events/. Може би по тънката цивилизационна лайсна единствен от околността може да му се опре Гросето. Но до него се стига по друг път.
Този, по който ние поехме, ни срещна с Mare Tirenico в Кастильоне дела Пеская. Ненатрапчив малък курорт, подчинен на прекрасната пясъчна ивица, тотално противоположен на истерията, наречена “Българско Черноморие”.
Както италианският модел на селище повелява и тук имаше крепост над плажа, дискотека по бански на брега, както и рояци амбулантни търговци, отрупани със сувенири. Патици с патета обикаляха край яхтите, мъници с рев воюваха за поредната порция сладолед, ароматни кафенета и бутичета заемаха партерните етажи на къщите. С три думи - “семпъл семеен курорт”, в който хората бяха дошли заради морето, а не заради предлагания “ол инклузив”.
Огромно беше учудването ми, когато се върнахме и прочетох една информация от началото на август 2007 г.: “Италианският премиер Романо Проди прекарва отпуската си със семейството си в Кастильоне дела Пеская, Тоскана, съобщиха медиите на Апенините. Проди замина през уикенда с личния си автомобил “Фиат Крома” в компанията на съпругата си Флавия и на тъща си Паола В Кастильоне дела Пеская, където с Проди, беше видяна и кралицата на Йордания”. Очарователно по италиански - стойностно, дискретно, без излишна показност и претенциозност.
снимки Вилиана Молнар и pixabay
Коментари (0)
Вашият коментар