Живот на хапки

Наскоро чух да казват по адрес на една възрастна дама: „Тя е жена, която знае как да се наслаждава на живота”. Погледнах я с любопитство – изглеждаше наистина „човек с вкус”. Слагам го в кавички, защото вкусът се оказва... въпрос на вкус.

В чисто естетически план вкусът се определя като способността на човек да различи, разбере и оцени красивото и грозното – както в реалността, така и в произведенията на изкуството. В естетиката на XIX век се водят дълги дискусии каква е природата на вкуса: рационална или ирационална, основана на разума или на чувствата, природно заложена или въпрос на възпитание. Според Никола Боало основа на вкуса е изучаването на произведенията на древността, а неговият главен признак – истинността, яснотата, разумността на човек. В английската естетика на XVII – XVIII век понятието има не само естетически, но и нравствен смисъл – зависи не само от ума и знанията, но и от характера и хармоничното равновесие в чувствата. Според тази гледна точка вкусът се проявата не в следването на правилата, а в изостреното чувство за правда. Дейвид Хюм пък настоява, че той е субективно понятие („За вкуса не се спори”).

Кант се натъква на основната трудност в теорията за вкуса: той трябва да бъде признат едновременно и от обществото, и от отделния индивид; едновременно е задължителен за всички, но и зависещ от характера на всеки индивид. Никакви логически доказателства и обяснения не могат да накарат човек да признае нещо за красиво, ако то не му харесва. И въпреки това в природата на красивото е заложено то да бъде такова всички.

Това противоречие според Кант е неразрешимо. Правилата на вкуса няма как да бъдат формулирани теоретично и естетическият вкус може да се развие само при постоянно непосредствено възприятие на гениални произведения на изкуството, които са образец за вкус. Според Хегел обаче не може да има универсална представа за вкус, особено по отношение на възприятието и оценката на творбите.

Сладко или пикантно

Но темата за вкуса излиза далеч отвъд границите на красивото. Конкретното съдържание на понятието за вкус не се установява веднъж за винаги, а се променя постоянно и динамично. Всъщност формирането на вкус не се дава генетично, нито пък като особен дар от съдбата, а зависи от развитието на цивилизацията и културата, в известна степен то е постижение на цялото човечество.

Аристотел казва, че вкусът е предназначен да отличи подходящата храна от непригодната. Храната е тази брънка, която свързва човека с природата и околния свят. С други думи, вкусът не е естетическо качество, а условие за оцеляване, преживяване и ориентация. Всекидневната консумация на основните хранителни продукти е условие за съществуване, тя е и показател за стандарта на живот. Но когато хората се хранят заедно, например, на празник, храната придобива свещен характер. Така храната и вкусът се оказват не просто една от основните човешки потребности, но и формират пространството на духа.

Антропологът Клод Леви-Строс отбелязва, че в древните култури разликата между човека и другите същества се прави именно на основата на различните принципи е храненето – хората консумират продуктите печени, а животните – сурови. Човекът се идентифицира като такъв в зависимост от храната. Постепенно в процеса на намаляване на зависимостта от природата, храненето се превръща в нещо естествено подразбиращо се – макар че чак до края на XIX век населението на Европа периодично страда от глад.

Постепенно социалното разслояване става важен фактор и богатите вече консумират храна заради насладата от вкуса, а не за да оцелеят физически. За сравнение, по-рано дори римските императори по време на походи са ядели проста каша заедно с обикновените войници. С настъпването на епохата на капитализма постепенно вкусът започва да означава удоволствие. Някои смятали, че насладата от храната е вид преодоляване на идеята за смъртността, магия, която те кара да се чувстваш жив и да забравиш, че все някога ще напуснеш този свят. Затова и лакомията и чревоугодието се разглеждат от много религии като грях.

Но точно когато се появява възможността за редовно преяждане (а не за инцидентно засищане на глада след дълъг работен ден под заплахата, че другите може да ти отнемат яденето, без да е ясно кога отново ще има) – точно тогава се формира и вероятността за развитие на отвращение към храната. Налагането мярка в храненето като условие за култивиране на вкуса се поражда именно с цел преодоляването на това отвращение. Тоест, вече има необходимост да се контролира не са само недостигът, но и излишъкът от храна. Безразличието към количеството дава възможност да се развие отношение към качеството. Впрочем отсъждането на човек по консумираната от него храна е една от главните социални характеристики. И дефицитът, и лакомията може да върнат човек към животинското състояние.

При християните вкусването на хляба и виното (които са метафора на плътта и кръвта на Христос) има за цел да възстанови връзката човека с Бога. Тоест, вкусът на храната приобщава човек към божественото, но и към общността, ликвидира границата между свое и чуждо, между аза и другия, между познатото и непознатото. От този възглед постепенно се формира вкусът към чуждестранната, екзотичната храна. Чуждата храна се консумира не за задоволяване на глада, а за удоволствие. Вкусът като способност да различиш и оцениш удоволствието е доказателство, че чрез него лесно може да определиш кое е свое и кое – чуждо, кое е естетически стойностно.

Вкусът към живота е удоволствие, а самото удоволствие се разглежда от много философи във връзка с разбирането. Например Джон Уок разглежда чувството за удоволствие като източник на процеса на познание. Става дума за стремежа към знания, който не носи практическа полза, а единствено наслада от усъвършенстването.

За естетизацията на вкуса безспорно важно е неговото отделяне от ежедневния начин на живот и подчертаването на статута на аристократичната класа. При това дълбоката връзка на вкуса с областта на гастрономията остава все така важна за модерната култура.

В европейската традиция за първи път се обръща внимание на вкуса в борбата за сдобиване с подправки. Първоначално подправките се употребяват не за да подобрят вкусовите качества, а за да замаскират миризмата на продуктите, които не били съвсем пресни. Постепенно обаче предназначението на подправките започва да се променя и с времето те стават показател, който разделя обикновената храна (за простолюдието) от подправената (за елита). „Продуктовата революция на XVIII век” (наречена така от Ф. Бордел), през която започва интензивен търговски обмен, слага на масата на аристократите не само необходими, но и екзотични блюда, прави менюто разнообразно и съвършено различно от това на бедните прослойки.
Вкусът обаче зависи и от нормите на епохата. Ролан Барт в „Системата на модата” казва, че в миналото кафето се е използвало като успокояващо средство, докато съвременните средства на масова комуникация му приписват възбуждащ имидж.

Вкусът като стил на живот

Днес понятието за добър вкус има различни измерения за различните групи хора. Неоспорим е само вкусът към живота, който мислим умението да живееш по своя си начин, по правилата, които те карат да се чувстваш истински, пълноценен човек. Вкусът за живот е осъзнатото умение да цениш всяка глътка въздух, всеки слънчев лъч, който докосва тялото, всяка апетитна хапка, която ни поднася съдбата. Той е в сигурността, че никой и нищо не може да те направи щастлив, ако сам не се погрижиш за себе си.