Георги Милков: Още не съм успял да открия съкровището на жената

На тези от вас, които не са взимали интервю, няма как да обясня какъв точно вид адреналин пъпли във вените, докато се опитваш деликатно да изчоплиш тайните на събеседника си. А когато човекът, на когото прилагаш похватите на викторина, е колега, тогава нещата стават с една идея по-щекотливи. Тези, които познават Жоро Милков, ще ме разберат чудесно. Нагло умен, с брилянтно чувство за хумор, препълнен с опасни случки и побрал в житейския си актив срещи с благи великани и ловки врагове. Уж изглежда достъпен, а всъщност е на една бронежилетка разстояние.

Знам, че обича да пийва джин с тоник, защото преди няколко месеца връхлетяха с Емо Спахийски (талантлив анализатор от вестник „Труд”) в работното ни пространство с бутилка, пълна с ферментирала хвойна. Добре се посмяхме и добре се поляхме.

Преди срещата ми с Жоро, чинно съм напълнила редакционния минибар с джин и тоник. Тайно се надявам да подкупя някогашния светски репортер на вестник «24 часа» с алкохол, та да е по-словоохотлив.

Е, не успявам да го разговоря като Сашка Васева – една от първите жертви на професионалното му любопитство. «Тя доста далновидно изкара парчето «Левовете в марки» едно време. Тъкмо правителството на Костов реши да деноминара българските ни пари», поглежда ме Жоро убедително. Все едно ми казва: «Слушай ме, бях там, видях това.» Аз се опитвам леко да променя курса на годините, но той набързо ме парира с въпроси къде съм била през 93-а и какви съм ги чинила тогава. Успявам да го изненадам с неособено младата си възраст, която прилежно съм скрила зад уж безгрижната си усмивка.

Докато Андрей – нашият виртуозен фотограф, му дава наставления за градусите на бицепса, огънал се под тежестта на света, най-безстрашният мъж на географската ширина на Полиграфическия комбинат, та и отвъд, казва, че е доказан позьор. „Не се притеснявайте, аз съм позьор, ще се получат снимките” и вдига дяволито дясната си вежда. Всички сме единодушни, че прилича на един телевизионен водещ, ама нашето момче май е с една вежда по-хубаво.

Под гръмотевичния пукот на светкавиците с победителя от първия сезон на „Африка: звездите сигурно са полудели” тършуваме в прашни пликове, пълни с архивни снимки на студиото, в което се намираме.
От кадрите ни се усмихва достолепно покойният Емил Димитров и без особено усилие от устите ни се понася припевът на „Моя страна, моя България”.
Това ме препраща към опитите на Жоро да учи местното африканско население на български патриотизъм. Интересувам се дали у някогашния заложник на афганистански бандити тлее някъде мисионерска жилка. „Да ти кажа, не се виждам като Анджелина Джоли. По принцип е хубаво човек да има каузи. Засега моята е да опознавам света за собствено удоволствие.”
Питам го дали това му е била мечтата от малък – да пътешества, да запознава себе си с други култури, да опитва от чуждата история.

„Исках да стана космонавт, защото по онова време това беше модерно. Много ми се щеше да летя в орбитата на Земята, сега обаче ще го направя със совалките на британския милиардер Ричард Брансън.” Изразявам леко притеснение за космическата сума на този извънпланетянски туризъм, но Жоро ме уверява, че това е толкова постижимо, колкото и мекици за закуска в неделя сутрин. „За 200 хиляди долара си при звездите. Това вече стана ширпотреба. До Марс е по-скъпо - 2 милиона, обаче без връщане, понеже това е по-сериозен полет”, казва с присъщия си зевзеклък. Предлагам му да опита и с дестинация до Луната, а да не се задоволява само със синьото сияние на Земята. Той обаче е абсолютно убеден, че до естествения спътник на нашата планета не му се ходи, защото „няма атмосфера”. „Не изглежда достатъчно романтична, бездушна е.”

Макар че като малък е искал да бъде от групата на Гагарин, ако му се удаде възможност да пътува на стоп до други галактики, не би го направил. „Подозирам, че има доста места на Земята, които не съм посетил.” И си обещаваме, че другият път, когато седнем да си говорим за вселенски особености, компания ще ни правят някакви полузабранени субстнации. Ей така, за по-голяма достоверност на извънгравитационното поле.

Заради всичките пъти, в които е излизал мокър от фронтовата вода, съм почти убедена, че има ангел-хранител, който все му спасява кожата.
„Чувал съм версиите за божествени пазители. Близките ми хора твърдят, че за моето благосъстояние се грижи свети Георги или друго енергийно поле без крила.” Въпреки това е убеден, че почти всичко си е чист и абсолютен късмет, останалата част от самосъхранението му се пада на умението му да се притаява. „На дълбокото ми е по-уютно и по-безопасно. Така мога да наблюдавам другите.”

Ще ми се да разбера дали тази тактика е сработвала в детството му, когато заедно с брат му и братовчедите са си играли на индианци и на „Стражари и апаши”.
„Аз имах наистина много щастливо детство, освен на всички момчешки игри, си играехме и на нещотърсачи. Ние не знаехме точно какво търсим, но бяхме убедени, че ще го намерим и винаги успявахме да се изненадаме. Без значение дали е на тавана, или в мазето, или в двора, на полето... Тъй като тази игра аз я измислих, правилата й мои. Очевидно това, което аз намирах, винаги ми се струваше най-стойностно”, казва с пакостлива усмивка Жоро.

Решавам, че много ми е важно да разбера с какво си играе порасналото момче Георги. Със сигурност той не си пада по играчките. „Някои момчета си играят с телефони, с яхти, с коли, със стикове за голф. Аз продължавам да търся някакви съкровища.” Въпреки старанието и археологическата му неуморност, още е далеч от находчивостта на Индиана Джоунс.
„Оказва се, че съкровището на една жена е много скришно пазено нещо. Опитвал съм се няколко пъти да открия, но то е неоткриваемо”, поглежда ме съзаклятнически в търсене на отговора. Аз като един доказан алтруист му обяснявам с точните указания на регулировчик къде се намира едно особено важно място от женската съкровищница. (Очаквайте продължението на точно тази част от разговора в по-разюзданото му бъдещо продължение)
Разровили се в по-интимните житейски дебри, го човъркам какво е женското у него. Безстрашно си признава, че притежава повече любопитство. «Мисля, че жените са по-любопитни от мъжете, а аз съм по-любопитен от останалите мъже. Другото полезно нещо, което съм откраднал от вас, е това, че използвам интуиция. Знаеш, че ние рядко си позволяваме това.»

Питам го дали случайно не е взаимствал и любовното откровение на дамите. «Не се обяснявам често в любов. Мисля си, че по-малко думи е по-добре в интимността. По отношение на любовта съм по-пестелив. Опасявам се, че подхождам по британски, което е отвратително. Е, не си представяй, че стоя до някоя жена мълчаливо, защото никой не ни е представил. Но не злоупотребявам с думите, когато стане въпрос за любов.”

Искам обаче да разбера какви думи би използвал към някого от покойните световни лидери, ако е имал възможността някога да ги срещне. „Миналият век беше благодатен на такива легендарни фигури. Днес като че ли няма кумири. Бих искал да съм имал възможността да се срещна с Нелсън Мандела. Поради всички обективни причини, заради които този човек е обявен безапелационно от света за велик, но и за да го попитам дали не съжалява за оптимизма си.”

Веднага вмъквам, че той самият изглежда доволен оптимист и дали това му пречи. „Бях задал такъв въпрос на израелския президент Шимон Перес. Той е легендарна, историческа и донякъде трагическа фигура в световната история, защото този човек е посветил живота си на една кауза, в която никой не вярва. Че ще има мир между евреи и араби, между палестинци и израелци. След всичките му опити да успее в тази насока, всеки ден действителността му поднася по един малък, понякога и по-голям шамар, и по едно Не. Никой не вярва, че този мир ще се случи. Питах го не е ли тъжно да посветиш живота си на една кауза, в която очевидно никога няма да се случи. Той ми отговори, че оптимистите и песимистите умират по един и същи начин, но живеят различно. Аз реших, че това е добър урок, така че съм спокоен за себе си, ще умра оптимистично.”

Когато го питам кой сега е №1, той ме контрира с „Това е риторичен въпрос, нали?” Всъщност не е, защото този мъж е прекалено умен, за да си слага сам подобни етикети. „Май никога не съм си казвал нещо такова. Номер 1 обикновено предполага да влезеш в някаква статистика, да си част от някакво изчисление, да си напъхан в рамки. Все едно съм покрил някакъв норматив, преизпълнил съм плана. Аз такива неща не правя. Въпреки че, когато се изкачвам по стълби, броя стълбищата. Не за да знам колко стъпала ме делят от върха, а да мина по-бързо времето.”

Преди да го изпроводя по живо, по здраво, го питам какво му предстои.
„Надявам се интересна година в положителния смисъл. Понякога се мъча да си представя какво ще се случи и винаги когато го правя, съм постигал тотален крах. Ще умра от глад, ако трябва да съм ясновидец, но понякога имам пророчески сънища. Искам да ми е интересна година, но на моите години човек трябва да си пожелае да е здрав. (Смее се.)
Когато човек е млад, се чувства безсмъртен. Вече знам къде е границата на смъртието и безсмъртието.”