Новите влюбени сме наркомани. Пристрастени сме към непрекъснатото откриване на другия. Изследваме нагло телата си, бичуваме с емоция сърцата си, помпаме с надежди умовете си, чоплим спомените си с такава настървеност, че понякога се налага да ни бият ваксина против бяс.
А после всяко поредно разгадаване на любимия е грижливо складирано и архивирано. Четенето на мислите на другия се превръща в задължителна форма на интимно палпиране. Разширените зеници от възторг и снагите ни, гъделичкани от адреналин, са част от лова на любовта. Онази, която понякога е достатъчна, за да ни сдобие с еднакви фамилии, пристъпвайки към олтара под съпровода на Менделсон.
Но колкото и да сме добри в размятането на емоционални такъми, влюбените често сме уловени на кукичката, наречена несигурност и тревога. Някъде под всичките пластове любов сме усетили граховото зърно, което убива връзката, оставяйки синини, причинени от невъзможността й да понесе цялата интензивност на чувствата. Колкото повече се влюбваме, толкова повече се страхуваме от болката, която ще ни счупи, когато настъпи краят. Ако въобще настъпи! Този страх обаче бавно, но категорично ни отдалечава от пътешествието, което би ни разкрило още от другия. Избираме си едно кьоше и се окопаваме в него, залагайки на комфорта и сигурността, които вече сме изпитали в брака си.
Постепенно ролята ни на съпрузи асимилира привличането от различните преживявания, които сме си причинявали преди да се наречем законни благоверни. Спираме да се отдаваме на безкрайно бродене по следите на любовни митове и легенди. Ставаме по-загрижени за необозримото бъдеще на връзката ни. Превръщаме се в двойка, която е приела ограниченията на интимността си вместо да се опита да ги предизвика. Нашето първоначално изследване на непознатата територия отдавна е приспано в sleep mode (режим „сън” – бел. а.). Оставили сме се безропотно в ръцете на миналото, което моделира бъдещето ни. Притъпили сме сетивата си, разпознавайки самоналожените ограничения като истинска и непресъхваща любов.
"Сигурна съм, че винаги ще те обичам такъв, какъвто си”, „Никога не се променяй. Ти си перфектена”, „Не ще позволим нищо да ни раздели” и прочие постулати на любовта омотават идеалистично разума ни в началото. За нещастие този транс и ступор, в който изпадаме, влюбвайки се безпаметно, понякога не ни позволява да надграждаме отношенията си. Започваме да се залъгваме, че познаването и предвидимостта на другия са нещо повече от компенсация за загубата, сполетяла ни след абдикирането на вълнението, което сме преследвали алчно в първите месеци на връзката и брака ни.
Но когато вдигнем ръце от предизвикателството да опознаем докрай другия за сметка на сигурността, попадаме в позиция на опасно застрашен вид. Вид, който не иска да инвестира почти никаква енергия в любовта си, защото отношенията вече не изискват онази емоционална лакомия от началото. Вместо това развиваме предсказуемост в изказа и във физическите си ритуали. И неусетно спираме да споделяме идеи, които биха могли да застрашат това, което толкова грижливо сме си отгледали.
Прекалената предсказуемост обаче води до безразличие. С течение на времето апатията може да се превърне в раздразнение, досада и нервност. Защо ни е да се пънем да мислим как би реагирал съпругът ни, когато дори сме една крачка напред от следващото му действие. Сигурността, която някога е била нашата защитна крепост, сега е затвор със засилен охранителен режим. Някак неусетно бракът се е превърнал в скучна обвивка на едновремешните откриватели.
Понякога не разпознаваме крещящата рутина, в която се е материализирал бракът ни. Препирните заради някакви тотални дреболии като нищо прерастват в драматични битки. Изведнъж върху главите ни се изсипва откритието, че под тоновете кавги всъщност стои тъгата от загубата на някогашните нас. Превърнали сме се в съквартиранти, отдали се на външносемейни предизвикателства, в съсобственици на скука, които не се интересуват особено отривисто от развитието на съпружеските си отношения.
Скуката е мълчаливият сериен убиец на брака. Но и тя може да си намери майстора в лицето на доволно позабравените ни маршрути един към друг.
Що пък да не извадим хербарираната си любов от долапа. Да вземем да изтупаме интереса към съпруга си, предизвиквайки го да скочи с нас в необятното небе. Буквално! Скачането с парашут не е по-страшно от бавната смърт на отношенията ни. Или пък скачането с бънджи от Аспаруховия мост.
Ако пък намираме себе си за не толкова драстични екстремисти, курсовете по издухване на стъкло или грънчарство винаги са добър коз за надцакване на досадата от брачното ежедневие. Или пък да си поиграем на туристи в собствения си град, изследвайки малките улици, яхнали велосипеди. Да ядем сладолед, намокрени от дъжда в парка, или пък да четем на глас любимия си разказ на любимия, уютно приютени от палатка, опъната в близката гора.
Не е трудно да се избавим от умората си за другия. Всичко, което ни трябва, е антидот против скуката.
Коментари (0)
Вашият коментар