Егото, без което не мога

Събуждам се сутрин, слагам си кафе и веднага включвам компютъра. Влизам във Фейсбук. Проверявам добре ли изглеждам на профилната снимка, колко лайка имам на статуса, мога ли да пусна някой „умен” коментар. Уж не заради егото, просто навик.

После хапвам нещо полезно (няма да се цепя от екомодата), обличам последната си секънд хенд придобивка (нали е актуално да не сме консуматори), никога не пропускам бижутата. Суета ще кажете, его. Прави сте, но несъвсем.
Ако ви кажа, че се разделям с егото, докато работя, ще ви излъжа – постоянно му доказвам колко съм интелигентна и как добре пиша. Изобщо, ако ми позволите да използвам клишето за добро приятелство, с егото ми сме изяли една торба сол – знаем си кусурите и безупречно сме усвоили умението да ги смитаме под килима. С други думи, спогаждаме се.

Впрочем това наше мирно съвместно съществуване започна отскоро. Цял живот съм вярвала твърдо, че егоизмът е една от най-неприемливите черти от характера (на моя и на околните). С тази цел егото ми е бивало натиквано в ъгъла без право на глас. Опитвала съм се да се погрижа първо за комфорта на другите, пък за моя – ако остане време и място. Не че се оплаквам, че не ми е било комфортно – просто не съм имала мисъл за себе си. В училище редовно пишех по три домашни по литература – първо на двете ми приятелки, а най-накрая моето. Винаги отстъпвах мястото си в трамвая на по-възрастните, дори в случаи, когато ми е било лошо и едвам съм се държала на краката си. Взимах си болнични само когато наистина не можех да стана от леглото – за да свърша съвестно задачите си. Никога не закъснявах за срещи, за да не ме чакат – в резултат на което аз чаках. Гледах да не предявявам претенции: какво ще занимавам другите с предпочитанията си, няма да умра, ако нещо не е по вкуса ми, да не съм някоя кокона. Въпрос на принципи, на възпитание, на зодия – си мислех. И си живеех прекрасно.

Живеех си прекрасно до момента, в който не ми щракна, че се държа като жертва: седях на студа, чакайки поредните ми приятели, които си закъсняват „по принцип”, влачех се болна със седмици, вместо да се погрижа за себе си, правех неща, които не ми харесват, за да не изляза егоистична кучка. И негодувах. Изведнъж ми просветна, че да се изживяваш като жертва е едно от най-характерните проявления на егото. Същото его, което до този момент ми беше толкова ненавистно, неприятно, дори неприлично. Докато съм се опитвала да не съм егоист, съм се превръщала в егоист от класа.

Е, след това беше сравнително лесно. Трябват ни само един-два опита, докато си докажем, че когато самите ние сме добре, и хората около нас са добре. Най-сигурният начин да се грижим за околните е, като се погрижим първо за себе си. Като поизчеткаме егото си, нахраним го, напарфюмираме го, осигурим му някоя и друга изтънчена наслада.
Така няма жертви и палачи, няма фрустрации, няма стаен гняв. Животът е прекрасен и нямам нищо против да го споделя с егото си – стига да не прекалява с щуротиите.