Шест игрални, девет документални, един сериал и четири филма като актьор оставя в българската кинопамет режисьорът Николай Волев. Той почина миналия вторник след фатално падане от тавански прозорец на кооперацията, в която живееше със съпругата си Доротея.
За борбен човек и упорит работохолик като Волев тази равносметка изглежда крайно маломерна. “Предпочитам качеството пред количеството”, казваше той и уточняваше: “Никога не съм смятал, че бройката е нещо, с което трябва да се гордея. Напротив, гордея се, че съм направил само пет или шест филма...”
Николай Слави Волев е роден в София на 10 април 1946 г. Учи 5 семестъра архитектура във ВИАС през 1967–1968 г. Сменя много професии. Като екскурзовед се залюбва с англичанката Мери Карол Ларкинс, но властите не му разрешават да замине с нея на Албиона.
През 1968 г. той успява да избяга в Турция и след престой в бежански лагер пристига в Лондон. Жени се за англичанката, ражда им се син, когото кръщават Александър.
Николай завършва кинорежисура в Лондонското филмово училище. През 1972 г. се завръща в България и започва работа в БНТ като режисьор документалист.
През 1977 г. излиза филмът му “Цимент” за който получава наградата на критиката на Националния фестивал в Пловдив. Вторият му филм се казва “Грънци” (1983) и през 1984 г. е отличен с наградата “Сребърен дракон” на 21-ия международен кинофестивал в Краков, Полша.
Най-разтърсващият документален филм на Волев безспорно е “Дом №8” (1986). Децата с умствена изостаналост от дом №8 в Горна баня репетират музикално-гимнастическа програма по случай 1 юни – Международния ден на детето. Девизът на празника е “Мир на земята”.
По време на безкрайните тренировки се вижда противоречието между нелепата представа на възпитателите за мир и щастие и всекидневието в социалния дом.
Гледах този филм и бях шокиран. Още помня кадри от него, в които караха децата да маршируват и да пеят бодри патриотични песни. Филмът получава Голямата награда на 33-ия международен кинофестивал в Оберхаузен, Германия, както и наградата на международната кинокритика на ФИПРЕССИ, наградата на публиката на първото Международно биенале на документалния филм в Лион, Франция, и наградата на четвъртия Международен кинофестивал на червенокръстките филми във Варна през 1988 г.
С “Вестникарската война” през 1993 г. Волев разказва за времето, в което почти всеки ден излизаше нов вестник. И битката на пазара наистина беше свирепа. “24 часа” също беше герой на този късометражен филм.
През 1999 г. Николай Волев няма спиране. По БНТ излизат пет (5!) негови документални филма: “За смъртното наказание”, “Бърза помощ”, “Зимна приказка”, “Кремиковци – снимка за спомен” и “Вечният любовник”. Пет сюжета от летописа на отиващия си век, с които Волев по свой си начин посреща милениума.
Първият игрален филм на Волев е “Двойникът”,
който тръгва по екраните през 1980 г. След това точно през три години излизат още три и това е голямата четворка на режисьора: “Господин за един ден” (1983), “Да обичаш на инат” (1986) и “Маргарит и Маргарита” (1989). 
“Двойникът” е знак, че в българското кино се е появил творец, който няма аналог. И то на територията на комедията, където трудно виреят нови цветя.
Хрумката за този филм е на известния учен физик и философ акад. Азаря Поликаров. Той често се оплаквал на известните сценаристи Братя Мормареви, че губи много време за несвойствени дейности, и възкликва: “Ех, да имах един двойник да ходи на събранията вместо мене...” Веднъж въодушевено добавя: “От това става филм!”
Сценаристката Свобода Бъчварова дава сценария на Братя Мормареви на режисьора Николай Волев. Преди няколко години той се е върнал от Англия и има проблеми с дебюта си в игралното кино.
Първоначалния прочит на сценария не впечатлява особено Волев - според него той си остава на злободневно равнище само за живота на научните работници. Но с разрешението на “Братята” той развива и дописва свои идеи в сценария им. И смешното започва да се преплита с тъжното, със сатиричното. Както е при Чарли Чаплин.
За избора на главната роля той гледа изявите на много комедийни актьори и решава, че Тодор Колев има най-ярки качества да изиграе и двата образа.
Всъщност Волев няма никакви съмнения за образа на простака, защото според него в това амплоа актьорът отдавна се е доказал. Известни опасения има за образа на доцента, но накрая остава доволен от постигнатата равностойност в пресъздаването и на двата героя.
На Николай Волев му се струва изключително предизвикателство да даде ролята на Кортинска на Йорданка Кузманова. Тя е чудесна актриса и отговаря на външните белези на героинята - красива, секси, с впечатляващ бюст.
Но трябва да изиграе промяна на 180 градуса - от сухарка, стерилна и фригидна дори жена изведнъж да се превърне в сексуална тигрица. За тази промяна двамата правят специален план и актрисата се справя чудесно със задачата си.
“А на мен ми излезе името на цицоман” - призна ми приживе Николай Волев - освен Кузманова исках и всички други актриси да са с хубави, големи гърди. Разбира се, всичко това беше подчинено на основната идея...”
“Господин за един ден” е първият български филм, показан в киномрежата на Италия 
Николай Волев ми показа една програма, от която се виждаше, че филмът му е по екраните в компанията на ленти, заснети от Акира Куросава, Карлос Саура, Ален Рене и др. И въобще не им отстъпваше.
Николай Волев няма никакво колебание кой ще е в ролята на Аспарух Кънчов, по-известен сред съселяните си като Пурко.
3-4 години по-рано режисьорът вече е брал лаври заедно с Тодор Колев в “Двойникът”. Подкрепя го и сценаристът Никола Статков, който обича да казва, че ако Тодор Колев е актьор в някоя от западните кинематографии, щяло да има поне остров на негово име.
По време на снимките обаче възниква лют скандал между Колев и Волев. Толкова лют, че режисьорът мисли дали да не го смени. По сценарий Пурко трябва да се покачи на покрива на къщицата си и там да дъвче и разтяга дъвка, докато разгневената му жена го замеря с каквото намери.
Естествено, по онова време дъвки не е имало и актьорът една седмица тренира със сакъз. Обаче ден преди снимките отказва сцената - това с дъвката му се струва измишльотина.
Режисьорът не отстъпва от идеята си и работата, както се казва, става хуже губернаторская. Накрая актьорът признава пред оператора, че има страх от височина и го е страх да се качи на покрива. Тогава намират къщичка, чийто покрив в едната си страна почти опира земята, и заснемат кадъра.
За ролята на Пурковица Волев избира неизвестната дотогава актриса от Сливенския театър Йорданка Стефанова. Препоръчват му я като талантлива, с нестандартна визия и много вътрешен огън. А на него му трябва автентична жена, да изглежда естествено като селянка. И понеже тя е по-височка от екранния си съпруг, когато снимат двамата, Тодор Колев се качва на специално дървено сандъче.
По време на снимките съдбата на няколко пъти прави мръсни номера на режисьора Волев, но в най-трудния момент му удря приятелско рамо.
Пет дни преди снимките на епизодите с крайслера, с който столичните мошеници омайват Пурко, художникът в екипа съобщава, че договореният автомобил не може да пристигне, бил нает за друго събитие. Работата става инфарктна.
И само ден преди снимките, както се разхожда мрачен из Царево, Волев изведнъж вижда как пред него се движи... великолепно запазен ретро крайслер. Ощипва се здраво да не би да халюцинира.
Не, крайслерът, и то от епохата, за която става дума във филма, продължава величествено да бръмчи по царевската улица. Собственикът, немски турист, се оказва маниак на ретро автомобили, които купува и възстановява, и сега се разхождал из Европа с най-новата си придобивка.
“Що за въпрос? За мен ще бъде голяма чест автомобилът ми да се снима във вашия филм”, казва той на ошашавения режисьор. После стоически издържа жегата и неудобствата на снимачната площадка и дори отказва предлагания хонорар.
Павел Поппандов е щастливецът, който прави няколко кръгчета с бижуто. А операторът на филма Красимир Костов намазва филтрите на камерата с вазелин и затова кадрите с автомобила изглеждат размазани и малко нереални, като в приказка.
Самият Нино Манфреди озвучава ролята на Тодор Колев. Той споделя с Волев, че обикновено не приема такива предложения, но толкова харесал филма, че се съгласил да даде гласа си за Пурко. И той като героя му бил роден в малко италианско селце, със също такъв пейзаж и чукари. А и останал възхитен от играта на колегата си Тодор Колев.
На Международния кинофестивал на хумора и сатирата в Габрово през 1985 г. “Господин за един ден” печели наградата за пълнометражен филм, а Тодор Колев - отличието за мъжка роля.
“Да обичаш на инат” 
След успешните си първи два филма - “Двойникът” и “Господин за един ден”, режисьорът Николай Волев е наясно, че няма право на грешка при третия. Но този път той иска да се гмурне не само в чистата комедия, а да направи филм, в който смешното и драматичното вървят заедно и финалът да хване зрителя за гърлото. Изчита доста сценарии и новоизлезли книги, докато не попада на романа “Да се любим на инат”. Творбата на Чавдар Шинов излиза през 1983 г. и печели наградата за роман на годината.
Сценарият на Волев е приет добре от художествения съвет и почват мъките около избора на актьорите и особено на човек за главната мъжка роля.
След добрия тандем с Тодор Колев в първите два филма режисьорът най-напред се обръща към него. Но още в първите разговори разбира, че този път гледните им точки към образа са съвсем различни. Актьорът тегли повече към комичното, докато Волев държи без милиметър отстъпка и на драматичното.
Следващият му избор е Руси Чанев. Той вече е със самочувствие на звезда след блестящите си роли в “Авантаж” и “Мера според мера”
Разговорите между двамата за образа на Радо Пешев обаче удрят на камък. Актьорът упорито дърпа чергата към своята трактовка на героя, на Волев в един момент пък започва да му се струва, че Руси Чанев изглежда прекалено интелигентен за шофьор на камион, който разкарва краставици и домати из София.
И както един ден спорят в Киноцентъра, Руси Чанев кима към минаващия млад мъж и казва на Волев: “Щом толкова държиш на такъв герой, вземи него...Чак тогава Волев забелязва Велко Кънев и още на мига дълбоко в себе си благодари на Руси Чанев за доброто предложение.
Сътрудничеството между Велко и Волев минава без каквито и да било сътресения и това си личи от образа, който прави актьорът. Героят във филма Радо Пешев идеално пасва на актьорския натюрел на Велко Кънев. Неслучайно през 1986 г. Съюзът на българските филмови дейци му присъжда наградата за мъжка роля.
В, общо взето, “мъжкия” филм “Да обичаш на инат” впечатляват и изпълненията на двете актриси: Леда Тасева и Мария Статулова. Велко Кънев разказваше за партньорството си и с двете и наричаше Леда Тасева “едно чудо”. Николай Волев пък пазеше и впечатленията си от кадрите в личната лада на Радо Пешев, когато Леда Тасева разкрива част от екзистенциалното верую на застаряващата си героиня: “Още колко ни остава да поживеем бе, Радо?!”
Правят три пъти репетиции и решават да снимат. Сякаш провидението пошушва на Волев да направят още една репетиция само с топката. Тогава спирачките на камиона изпускат.
Филмът “Маргарит и Маргарита” е завършен в края на 1987 г. 
Художественият съвет в Киноцентъра изпада в потрес, след като го гледа. Основният критичен аргумент срещу лентата е, че е повече публицистична, отколкото художествена. Режисьорът Борислав Шаралиев обаче застава зад филма.
След гледането му в ТСО “Българска кинематография” филмът обаче не е пуснат на екран. Едни колеги съветват режисьора да го премонтира. Други му казват, че ако “Маргарит и Маргарита” бъде прожектиран, може да се повторят реакциите като след “Една жена на 33” на Христо Христов и “отгоре” да размажат киното.
Все пак на 5 ноември 1989 г. (пет дни преди падането на Живков!) филмът има премиера, но в... Перник. Киносалонът е препълнен, въпреки че за филма няма никаква предварителна информация и реклама.
Волев присъства на прожекцията и определя зрителската оценка на 60:40. 60 на сто от хората били във възторг от показаното във филма (“Браво за смелата позиция на авторите!”), докато 40 процента са гневни (“Това е долна клевета!”).
По нечия идея в резиденция “Бояна” е организирана специална прожекция за Генералния щаб на армията. Като вижда толкова генералски фуражки, Волев си казва, че от салона направо заминава запас за неопределено време.
След показването на филма започва остра дискусия, в която той буквално е оплют и обявен едва ли не за враг №1 на държавата. В подкрепа на филма се обявява само адмирал Христо Добрев, който казва, че познава хора като Неризанов - героя на Васил Михайлов, който изнасилва Маргарита на бюрото си.
В София “Маргарит и Маргарита” е пуснат в кината на 4 декември 1989 г. В страната вече кипи революционно настроение и пряко показаните във филма цинизъм, безскрупулност и корумпираност на “голямото началство” адски се харесва на зрителите. Появяват се и първите рецензии във вестниците, започват остри читателски полемики. Заради огромния интерес филмът се прожектира едновременно в 7 киносалона. Гледат го почти 2,5 милиона зрители, колкото и свръхкасовите американски ленти.
Специално да гледат филма и да напишат за него в списанието си идват двама френски журналисти. Заедно с “Легерът” на Георги Дюлгеров “Маргарит и Маргарита” е показан на фестивала в Кан. После участва още на петнайсетина фестивала в цял свят.
У нас през есента на 1990 г. обаче не получава “Златна роза”, а наградите на критиката и на зрителите. Големия приз взима филмът на Димитър Петков “Тишина”.
Тогава един висш апаратчик подхвърля на Волев, че е невероятен късметлия. Защото, ако филмът е бил показан 6 месеца по-рано, разправата с него би била жестока. Докато след пленума на 10 ноември големите властници били толкова заети с личното си оцеляване, че въобще не им било до кино.
Коментари (0)
Вашият коментар