"Дабъ дешил ине", "Хайде да се трепаме", "Станете, за да легна аз!", "Няма да платим, няма да платим", "Банкови кризи и наказания", зад тези постановки през последните години с интересни заглавия стои режисьорът Стефан Стефанов Москов, когото всички знаят като Теди Москов. Роден е през 1960 г. в София в семейството на поетесата, детска писателка, драматург и сценарист Рада Москова и на фониатъра на операта д-р Стефан Москов.
През 1985 г. завършва куклена режисура във ВИТИЗ при Юлия Огнянова и специализира драматична в Академия д'Арте Драматика в Рим през 1992 г. Съпруг е на актрисата Мая Новоселска, с която имат син - Иван.
- Г-н Москов, в понеделник станахте на 64. На колко се чувствате?
- Чувствам се на 164. Защото прекалено, ама прекалено много неща ми минаха през главата. Че и един автомобил мина отгоре ѝ. Той ми осигури специалния статут на инвалид първа група - ВИП класа. Благодарение на него се чувствам специален и пръв поне в една област. Не че няма и по-големи инвалиди от мен, особено в театралните пространства. Ще ги догоня, обещавам! Ограничеността в движенията на тялото ми ме принуди да компенсирам с активни движения на мозъка. Да кажем, че страдам от “мисловно-творческа невроза”. Нелоша болест за един режисьор, нали? Маниакално-депресивната психоза си върви с мен паралелно и перманентно. Никога не ме е изоставяла.
- Много хора не празнуват рождения си ден, а само имения, защото за рождения нямат вина, а името сами го градят. Вие обичате ли личния си празник?
- Имения ден не го празнувам. Никой не ме е питал дали съм искал да ми бъде дадено това име и дали съм се съгласил с него. Чувствам го подобно на статия на театрален критик, в която той ме е нарекъл еди-как си. Рождения си ден го празнувам с удоволствие само когато е с приятели, които още не са ми омръзнали. Разбира се, винаги имам и трепетни мигове, посветени на семейството. То, за жалост, понамаля - баща ми си отиде преди 10 години, а майка ми от дълго време е неподвижна на легло. От друга страна, фамилията ми се увеличи с две внучки. Статуквото се запазва.
- Как се промени празнуването на този ден през годините?
- Мързелив съм вече за организация на празненство. Но пък е по-удобно да събереш гости в някой клуб или ресторант, отколкото вкъщи и после да миеш чинии. Един от рождените си дни празнувах в “Сити Марк Арт Център”. Съчетах го с прожекции на любими филми и на сантиментални откъси от някои мои представления. Обичам да събирам накуп бившите си сътрудници - своеобразно ехо от миналото. Самият аз се чувствам като някакво “куцо ехо” на младостта си.
- Правите ли някаква равносметка за отминалата ви лична година?
- Не се занимавам с такъв кратък срок като година. А планове правя само по принуда - нали трябва да живея от нещо? Но за статистиката - миналата година беше успешна в театрален аспект. Направих представления, които увлякоха и мен, и артистите, с които репетирах. По реакцията на зрителите разбрах, че и те са изпитали някакво увлечение от видяното. Разбира се, винаги няколко човека си излизат от мои представления, а един много добър приятел даже и заспа.
- От какво зависи да си кажете, че една ваша година е била успешна?
- Има различни видове успех. За жалост, днес артистът може да оцелее единствено вследствие на комерсиален такъв. А за още по-голяма жалост, този вид успех няма как да не е свързан с компромиси. Утешавам се, че те все пак са били гъвкави. И никога, ама никога не са били унизителни. Поне така си мисля. Оставете ме да си мисля така!
- Тази година получихте наградата “Златен кукерикон” на името на Георги Калоянчев. Имате ли любим спомен с актьора?
- По време на снимките на филма ми “Рапсодия в бяло” той направи блестяща импровизация върху една едва подсказана от мене тема. Усетих колко съм малък до него. Иначе никога няма да го забравя в трагичния му монолог от спектакъла “Госпожице, да му отпуснем края” в Сатиричния театър, режисиран от Маргарита Младенова и Младен Киселов. 
- Как приемате наградите?
- Приемам ги с дясната ръка, а ако случайно са придружени от пликове с пари, тях ги приемам с лявата - винаги съм бил непохватен с парите. Харча несръчно с лявата ръка. Виждал съм колеги, които си подреждат наградите у тях на рафтове. У нас с един “Аскеер” Мая оня ден беше подпряла вратата на балкона, за да не се затвори от течението. Наградата “Златната роза” на критиката от едноименния телевизионен фестивал в Монтрьо, Швейцария, за шоуто ми “Улицата” я бях сложил при саксиите с цветята, вече съм го казвал някъде, а сега не знам къде е. Един от икарите си го подарих на доста добър варненски актьор, когото го бяха пренебрегнали при раздаването им. Само да не излезе, че се фукам с небрежността си към отличията! Имам някаква зависимост към тях, както повечето от колегите ми. Иначе проявявам свое си специфично отношение към награждаващите ме. То е доста тъпо: ако ме наградят, значи разбират от театър. Ако не ме наградят- значи за нищо не стават. Ха-ха! Това, разбира се, не е така, а точно така. Пак ха-ха!
- Имате ли идея за нов спектакъл?
- Постоянно. Нямам идея само за смисъла от това да влагам неистовите усилия, които влагам, за да направя донякъде стойностните си представления.
- Трудно ли намирате подходящите актьори за вашите спектакли?
- Интересно ми е да ги търся и ги търся независимо от трудностите. Все повече предпочитам да работя с непознати актьори. С познатите вече доста сме си омръзнали. Напоследък набирам смелост да търся непознати черти вътре в самия себе си и да ги изпробвам в театралната си дейност.
- Работите с млади актьори, те учат ли ви на нещо?
- Не! Лошото е, че и аз не мога да ги науча на нищо, тъй като младите са си самодостатъчни. Разбира се, това не се отнася за всички. Преувеличавам малко. Неуспешна обаче се оказа работата с последните ми студенти по актьорско майсторство. Затова и преустанових преподавателската си дейност.
- Какво е времето през последните години, в което творите - и в театъра, и в политиката?
- Не се влияя от времето. Опитвал съм се аз да му повлияя. Успявал съм някога. Циклон от бездуховност се готви да връхлети човечеството. Дано да има оцелели! Няма да има. Доста загинаха още преди появата му. Взеха превантивни мерки. Блазе им. “Мъртвите” не се плашат от смъртта, а от живота…
- Преди седмица сериозен скандал се развихри с разградския театър. Такива ситуации влияят ли на публиката?
- Хич не ме интересува. Може би пък този скандал ще привлече нова публика към театъра.
- Кое е най-отблъскващото в света на театъра?
- Лошото представление. От него по- отблъскващо е само средното представление. А още по-отблъскващо е страстното привличане, което изпитват един към друг полуталантливите. Имаше една книга “Конфедерация на глупците”. В театъра би могло да се трансформира в “Конфедерация на обикновениците”. Спояват се като цимент и запълват всякакви фуги - актьорски, режисьорски, директорски, фестивални и пр. Игла няма къде да пъхнеш!
- През последните години основно работите в провинцията. Каква е разликата със столичните театри?
- Работя си и в София и не смятам да спирам. В провинцията артистите са по- незаети с халтури и по-развълнувани от вида театър, към който им предлагам да се втурнат. За жалост, публиката там е по-малобройна от тази в столицата и спектакълът рядко доживява дори до “средна възраст”. 4-5 представления в града - и край! Разбира се, има и животоподдържащи турнета. При тях обаче спектакълът “се държи в хибернация” и се съживява само при гастрола в поредния град. След това пак го приспиват. Мумия на спектакъл се пази в театъра на еди-кой си…
- Кой е любимият ви град, в който сте работили?
- Нямам такъв. Обичам Хамбург, където смятам, че съм направил най-доброто си представление - “Дом номер 13” по текстове на А. П. Чехов. Там създадох и верни приятелства с някои артисти. Също така учителствах в театралния им институт. С град Добрич пък ми е свързано вълнението от първото ми самостоятелно представление, от което тръгна и пътят ми в театъра, и увлечението по жена ми Мая Новоселска. Със Смолян ми е свързан трепетът от първата ми работа в драматичен театър през март 1989 г. Все пак аз съм кукленик, а тогава имаше забрана кукловоди да играят в драматични представления, както и да ги режисират. Иначе много обичам Рим, където имах удоволствието да специализирам театрална режисура в продължение на цяла една година. Бях асистент на Джорджо Стрелер в Пиколо театро в Милано, но не заобичах Милано. Когато разбраха това, стотици жители на града сложиха край на живота си, ха-ха! Получих шанса, препоръчан от Санчо Финци, да работя в Берлин в един частен театър. Градът, макар и не особено красив, излъчва някаква мощна духовна енергия. А пък най-богатата сбирка от любимото ми италианско изкуство, което някога съм виждал, беше в тамошната Гемелде Галери. Имам любими градове само за преминаване през тях, имам такива за кратък престой, такива за месец, но все още търся някой за постоянно. Не че София не ми харесва! Особено сега, когато някои сиви сгради “се облякоха” в топли цветове.
- Бихте ли се завърнали към куклена режисура заради внучките си?
- Не деля театъра на куклен, драматичен, танцов, музикален и пр. Иска ми се да е тотален и за всички. Да включва в себе си повечето от известните досега изразни средства. Все по-често се замислям за представление под купола на цирк в някаква чаплиновско-фелиниевска естетика. Една история на човечеството, представена от животни и клоуни, би била чудесна провокация за фантазията. С удоволствие си въобразявам процеса на трансформация на маймуната в човек, демонстриран от истински маймуни, палячовци, фокусници, акробати и музиканти... Има една книга “Човечеството” от Хенрих Вилем ван Луун, тя е твърде подходяща за такъв един експеримент. Но нямам енергията сам да се справя с всичко това. Изискват се грандиозни усилия. Бих поканил за сътрудник някой от ранга на Сашо Морфов. Но твърде малко са от тоя ранг. Сещам се само за един - самия Сашо Морфов. Той притежава и мощно, и мащабно мислене, а и ми е споделял, че е имал подобни фантасмагории. Подмятал съм си идеята на Николай Балкански от цирк “Балкански”. Той сякаш не я отхвърли категорично. А дали я прие? Знам ли? Ще му се обадя. На такъв един проект си струва да посветиш една-две години от живота си. Точно толкова време бях посветил на “Майстора и Маргарита”. Познавам колеги, които пък точно толкова време я четат книгата, а още не са я прочели. А значи ли, че ако си прочел нещо, наистина си го прочел?! Леле - много мъдро! Напоследък получавам атаки от мъдрост. Колкото и да се пазя, не помага. 
- Впрочем внучките ви имат ли актьорски заложби, или все още не личи?
- Ще задържа тази информация за себе си. Няма да превръщам внучките си в медийни героини. Рано им е още. А и ако случайно прочетат някъде, че имат някакви си заложби, това би ги направило и лениви, и преждевременно горди. Нещо подобно се беше случило с мен, когато бях дете. Нашите ме бяха убедили, че притежавам талант за рисуване. Нямам такъв! Имам само таланта да харесвам картини и да ги гледам с часове. Дори съм се просълзявал пред фреска на Джото в “Капела Скровени” в Падуа.
- Давате ли насоки, идеи на сина ви - Иван Москов, който също е режисьор като вас?
- Само ако ме попита. А и да му ги давам, това не значи, че той ги приема.
- Кое може да определите като чудото на живота си?
- Оживяването ми след 45 дни кома, предизвикана от катастрофа в Германия. Друго необяснимо чудо е възторженият отклик на театралите след първото ми куклено представление в град Толбухин през 1986 г. Чудо е винаги, когато ме осенява някое хрумване, без въобще да съм го чакал. Не говоря за качеството на хрумването. Би могло да бъде и доста съмнително. Но най- голямото чудо в живота ми е срещата с моите съмишленици в театралния институт. С Лео Капон режисирахме и писахме заедно, а после изработвахме и куклите, и декорите на представленията си. В тях пък участваха блестящо състудентите ни Кръстю Лафазанов и Мая Новоселска. И всичко това - под безмилостния свръхкритичен поглед на страхотната ни учителка Юлия Огнянова. Тая малка групичка сякаш доброволно беше заседнала в кабинков лифт по време на буря и нямаше как да не усети, че всеки зависи от другия и че ако има излаз от въпросната кабинка, то той не би могъл да бъде само за един, а за всички. След като обаче вкупом се измъкнахме от кабинката, всеки си хвана своя посока и хукна по нея.
- А за какво може да се похвалите?
- Нека хвалбата я оставя на други. Всъщност, бих се похвалил с детството си, с родителите си, с културната среда, която те ми осигуриха, и с това, че никой от семейството ми никога не е бил член на някаква партия. Особено във времената, когато тя беше само една и да членуваш в нея ти осигуряваше “светло бъдеще”. Но човек няма как да се хвали с произхода си, защото с нищо не е допринесъл за него.
- Какво беше вашето детство?
- Велико! Свободно! Голяма част от него прекарах по клоните на дърветата в квартала. Спомням си дори, че съм си учил уроците, седнал на люлеещия се клон на бялата череша в задния двор на комшиите, скрит от погледи и коментари. Баща ми ми даваше медицински бележки, за да не ходя на училище, а на ски. Влекаджиите пък ме пускаха без пари и без ред, стига от време на време да ги замествам, като подавам тегличи на ползващите влека. За жалост, всяко едно детство завършва с “полюция”! Чувал съм, че и старостта започвала с такава. Предстои да разберем. Добре, че се развивах по-бавно от съучениците си и по-дълго изпитвах сладостите от това да бъда дете. Ще цитирам майка ми, която нарича детството “Градините на рая, от които познанието ни извежда…”. 
- В това интервю няма как да не споменем и вашата съпруга. Как се променя любовта ви във времето?
- Нямам намерение да споделям толкова интимни неща. Ще си я питате нея, а ако тя иска, ще ви сподели.
- Коя е любимата ви дума и защо?
- Още я търся. Във всеки случай не е “интервю”!
Всички, които са прочели това интервю докрай, искам да ги поканя на спектакъла ми “Дабъ дешил ине” (Да бъдеш или не) на шуменския театър, който ще се играе на 16 октомври от 19,30 ч в Сатиричния театър. В ролята на Адолф Кихлер - Евгени Будинов. В ролята на Осип Ставалин - Мая Новоселска. Спектакълът е за предотвратяването на Фтората сФетовна Фойна...
Циклон от бездуховност се готви да
връхлети човечеството. Дано да има оцелели!
Коментари (0)
Вашият коментар