Жени Иванова - съпруга и майка, наземният капитан на "Неверест"

Нито бури, нито беснеещи вълни, нито студ или безброй други опасности могат да изплашат Стефан и Максим Иванови. Баща и син, които завоюваха успех в последното си екстремно приключение на борда на "Неверест" (NEVEREST) - първата гребна лодка, която прекоси изцяло капризния Северен ледовит океан - от южната му граница на 60-ия паралел до остров Свалбард (в най-северната му част). С експедицията си те популяризират каузата "Да! За живот!" за донорството и също така изследванията на доц. Любомир Кендеров върху климатичните промени.

Стефан и Максим доказаха отново, че за тях няма невъзможни цели и мечти, като с "Неверест" преди четири години покориха Атлантическия океан и вече имат десет рекорда на "Гинес". Но техният дрийм тийм си има своята тайна сила и пътеводна звезда. Това е наземният капитан на "Неверест" Жени Иванова - съпругата на Стефан и майка на Максим. Жената, която бди над тях по всякакъв начин и минава с двамата, макар и от сушата, през всяко изпитание.

Жени завършва бизнес администрация в АУБГ заедно със Стефан. Двамата работят в банковия сектор за големи международни банки до момента, в който развитието в кариерата на Стефан не ги връща обратно в България след 15 години живот в различни държави. Оттогава Жени се отдава на семейството и децата, нежна опора, на която могат да се опрат през всяка буря.

- Какво изживяване беше за вас от сушата първото цялостно прекосяване на Северния ледовит океан с гребна лодка от съпруга и сина ви?

- Всяко океанско гребане на Стефан и Макс е изпитание не само за тях, но и за цялото ни семейство, което ги подкрепя от сушата. Не само те се учат да оцеляват в бурите, но и ние - на брега, в нашите малки "битки" със стреса и безсънието. Сегашната експедиция - прекосяването на целия Северен ледовит океан - беше изпълнена с непредвидени обрати и предизвикателства: няколко смени в екипажа в последния момент, порязано сухожилие с инфекция, морска болест и безброй опасни рифове сред норвежките фиорди. Всичко това по маршрут, който и бездруго изисква висш пилотаж при навигацията с гребна лодка. Бури, влага и студ допълваха "приключението".

Макар че съм сигурна в доказаните умения на Стефан и Макс, сърцето ми често изпреварва разума и не мога да си спестя безпокойството - когато ги виждам да се изправят срещу подобни предизвикателства.

- Двамата минават през какво ли не. Каква връзка имахте с тях в дните от 20 август, когато Максим се качва на "Неверест", до 8 септември?

- За разлика от предишното плаване, този път бяхме в ежедневна връзка. Освен сателитния телефон, който невинаги може да се използва, когато са затворени в каютата, имахме възможност да си изпращаме текстови съобщения всеки ден. Тази комуникация беше безценна за мен, тъй като бях осведомена какво се случва в най-критичните моменти.

- Кои бяха най-екстремните моменти за вас самата? Как овладявахте притеснението и емоциите си? Имахте ли безсънни нощи?

- Постоянно следях местоположението на лодката посредством сателитния тракер. Съпоставях маршрута им с прогнозата за ветровете и имах не една или две безсънни нощи. Когато бяха връхлитани от ветрове със средна скорост от 35-42 възела и пориви от 40-55 възела, се борех с притесненията си, които много често се засилваха нощем. Тук много ми помагаше вярата в тях и в тяхната изключителна способност да преодоляват всякакви изпитания. Тази увереност беше моето спасение в моментите на най-голямо напрежение.

- По време на експедицията двамата посрещат и рождените си дни - на 24 август на Стефан, а на 25-и на Максим. С дъщеря ви Лара празнувахте ли ги на сушата?

- С Лара бяхме предварително подготвили специални "пакети" за тези празнични дни. В тях сложихме картички с нашите пожелания, парти шапки, свещички, любимите им шоколадови бонбони и по една малка бутилка ром, за да вдигнат настроението. Точно по това време, Стефан и Макс бяха затворени в каютата, преминавайки през две поредни силни бури. Макар да не успяхме да говорим дълго по сателитния телефон, все пак бяхме щастливи да чуем гласовете им, да усетим духа им и да им предадем десетките поздрави от близки и непознати, които ежедневно следяха блога на експедицията с вълнение.

- Вие двете някога бихте ли се качили на "Неверест", за да изживеете подобно приключение?

- Стефан често ни подканва да се включим в някое плаване с "Неверест". Лара все още твърдо отказва, но аз понякога се включвам в гребането на язовир "Искър" заедно с него. От време на време се заигравам с идеята да се впусна в някой океан. Стефан има дарбата да представи дори най-дръзките идеи като невероятни приключения.

- Вие сте техният Хюстън. На вашите плещи ли тежат повечето логистични детайли, премислянето на всевъзможните рискове и разбира се, многото въпроси към тях самите, които да ги държат нащрек?

- Всяка океанска гребна лодка има нужда от наземен екип. Освен опитен навигатор, който следи отблизо прогнозата и дава навременни съвети (какъвто за тях беше кап. Валери Петров), доктор (д-р Калин Димитров, брат на Стефан), аз бях отговорна за подбора на храната, комуникацията в социалните медии, логистиката свързана с изтеглянето на "Неверест" след завършване на експедициите и всичко непредвидено, от което те могат да имат нужда по време на плаването.

Понякога по време на плаването възникват непредвидени логистични задачи, свързани с промяна на маршрута или някаква повреда. В Атлантическия океан например трябваше да организирам превоза на нови соларни панели насред океана, когато техните бяха корозирали. За щастие, не се наложи да го изпълня, тъй като ден преди да изпратя панелите, те успяха сами да спасят два от тях. Ситуацията беше още по-сложна заради COVID – много държави бяха затворени за акостиране, което изискваше в последния момент да се подготвят разрешителни за влизане в държави като Венецуела или Барбадос.

Преди плаванията ги обсипвах с въпроси и съвети. Това беше моят начин да се справя със собствената си тревога. Сега вече напълно разчитам на тяхната преценка... за тяхно (и мое) облекчение!

- Имахте ли повече резерви и как ви убедиха да им позволите да се впуснат още в първата им съвместна експедиция - прекосяването на Атлантическия океан през 2020?

- Когато 2019 г. за първи път ми споделиха идеята си да прекосят Атлантическия океан с гребане, трябваше да направя най-големия скок в неизвестното в живота ми. Макс беше само на 16 години и като майка усещах огромната тежест на отговорността да взема правилното решение. Това предизвикателство не само изпита способността ми да им се доверя напълно, но също така промени дълбоко моя вътрешен свят.

Търсех съвети от близки, приятели, астролози и буквално всеки, който можеше да предложи мнение. Но в крайна сметка решението намерих в собствения си вътрешен глас - онова дълбоко майчино усещане, което никога не подвежда. Този опит ме научи какво означава истинска подкрепа и колко е важно да вярваш в мечтите на най-близките си дори когато тези мечти изглеждат на пръв поглед невъзможни.

- Тогава кой беше най-инфарктният момент за вас самата?

- Атлантическото плаване беше щедро на инфарктни моменти: първият беше съвсем в началото, когато всичко беше под въпрос - как ще се справят с гребането в океана и дали ще издържат психически и физически на предизвикателството. Друг настъпи, когато се сблъскаха с урагана Теди и получих няколко обаждания от Регионалния център за спасителни операции в Атлантика, с които ме предупреждаваха, че ако не организират превантивна спасителна операция веднага, няма да могат да го направят по време на бурята. Трети момент, който помня, беше когато ми съобщиха, че нямат достатъчно храна и не се знае колко още време ще са насред океана...

- Ако трябва да сравнявате тогавашната им мисия и тази сега - коя бе по-страшна?

- Първото океанско гребане на Макс и Стефан беше съпроводено с много повече неизвестни. Те прекараха 105 дни в океана, "Неверест" издържа на първите си битки с бурите и Макс и Стефан успяха да преодолеят постоянни повреди на борда. Сегашната мисия обаче ги постави в много по-страшен за гребане океан поради ниските температури и постоянно променящите се метеорологични условия.

- Докато Стефан и Максим строят "Неверест" в гаража ви, подозирахте ли колко дръзки са амбициите им и докъде ще ги отведат?

- Честно казано, докато строяха лодката, просто се радвах да наблюдавам как заедно създават нещо толкова сложно и трудоемко. Изчаквах да видя дали ентусиазмът да гребат през океана ще намалее, или ще се задържи докрай. Използвах това време да се уверя до каква степен тази мечта е значима за тях.

- Като екип имате ли вече следваща цел и рекорди за покоряване?

- За момента се радваме на успешния завършек на последното прекосяване. Искаме да се насладим на изминатия път и да задържим чувството на удовлетворение след нещо толкова изтощително. Океанът има способността да пленява и съм сигурна, че Стефан и Макс скоро отново ще започнат да мечтаят за следващо предизвикателство.

- Някога с какво най-вече ви впечатли Стефан и спечели сърцето ви?

- Когато срещнах Стефан в университета, веднага усетих, че животът с него никога няма да бъде скучен - всичко ще се случва на гребена на вълната. Той съчетаваше в себе си рядката комбинация на забавен авантюрист и амбициозен отличник. Беше изпълнен (както е и до ден днешен) с неизчерпаема енергия да гони високите си цели, като същевременно е изключително щедър към всеки и романтичен по природа.

- На кого прилича повече Максим - на баща си или на вас?

- Макс е изключителен. Безкрайно се гордея с неговата устойчивост и силна психика. Не бих го сравнила с никого, но разбира се, бих се радвала, ако е успял да вземе най-доброто и от двама ни.

- Кои са най-важните уроци, които винаги сте се стремили да предадете на децата си?

- Винаги съм насърчавала Макс и Лара да имат свободата да вземат собствени решения, но и да поемат отговорността за тях. Вярвам, че е важно да изградят широк мироглед и да подхождат с добронамереност към всяка житейска ситуация. А най-важното, никога да не се страхуват да правят грешки, защото точно те са най-ценните уроци.

- Какво чувствате винаги в момента, в който след всяко тяхно успешно приключение се завръщат у дома при вас?

- Всеки път, когато се завърнат живи и здрави, изпитвам дълбока благодарност и огромно облекчение. Осъзнавам, че съдбата ми дава нов шанс да се радвам на всеки миг с тях, да ценя още повече малките радости и да се стремя да бъда по-добър човек. Тези моменти ми напомнят колко крехко е всичко и колко важно е да живеем с благодарност и съзнателност всеки ден.