Наскоро попаднах в необикновена ситуация. По покана на фондация „Алегра“ бях сред публиката от шепа приятели, които чухме от ръка разстояние виртуозната цигулка на Светлин Русев. Слушала съм го в зала България, но тук, в Градската галерия на София, в интимната атмосфера на това бутиково събитие, звукът, който излизаше от неговата цигулка, минаваше първо през кожата ми, преди да стигне до слуха. И не е съвпадение, че в това интервю той самият заговори за феномена на реално докосване в контакта с музиката.
С привичната си скромност обаче не уточни, че музиката е като красива жена, живяла отдавна. За да разбереш за красотата ѝ, е нужен изкусен художник. И нищо по-малко.
Днес Светлин Русев е преподавател в Парижката консерватория, свирил е във всички престижни концертни зали по света и е работил с някои от най-големите имена. Той е редовен гост-солист на Националния оркестър на Франция, Сеулската филхармония, Токийската филхармония, Филхармонията на Йоханесбург и т.н. Едно момче, което си тръгва на 15 години от Русе, за да сбъдва по света българската мечта. За да докосва и лети нависоко.
снимки: Marco Borggreve
За какво мечтаехте като малък?
Имах една-единствена мечта – да стана пилот на изтребител. Обаче с двама родители – цигулари, това щеше да се случи доста трудно. И въпреки че се научих да пилотирам един определен тип самолети, доста години по-късно се разочаровах, че свободата, която си мислех, че човек може да има, докато лети, е изключително ограничена. Е, поне не остана като мечта, а се реализира донякъде.
Но да се качиш на военен самолет е трудно. Когато през 2019 г. бях при президента Радев и получих неговия почетен знак, около 25 минути си говорихме какво ли не, и, естествено, аз си направих устата за нещо такова. Но не получих обратна връзка. Той каза само: „Летци имаме много....“.
А не се ли оказа, че музиката ви дава повече свобода и летежът е доста по-нависоко?
Безспорно. Тя е нещо уникално, защото като изпълнител аз по най-искрен начин искам да услужа на тази гениална музика, която е универсална. Тя не е мода и ще остане завинаги. Аз не я създавам, не я композирам, макар че наскоро много неща бяха написани за мен – концерт за цигулка от Емил Табаков и два от Минко Ламбов. С тях буквално правим първите стъпки в снега. Естествено, диапазонът, калейдоскопът, с който разполагаме за изразяване в музиката, е много по-широк и богат, отколкото при летенето.
След концерта, организиран от „Алегра“ в Градската галерия, чух как хора си говорят: „Аз не разбирам от тази музика, но това ме разтресе“. Как става докосването?
Чувал съм да казват: „Ама аз нямам дрехи да отида на концерт“. Добре, отиди с каквото имаш! Докато човек не се докосне до музиката, няма как да разбере как се случва. Значителен процент от това, което чуваме, всъщност не минава през слуховия апарат, а през костите и кожата. Говорим за резонанс на клетъчна основа. При нас има един феномен на близост и интимност, при които може да се усетят тези вибрации чисто физиологически. Мога да го демонстрирам само след няколко месеца. Каня читателите на 1 октомври в зала България да чуят концерт за цигулка и оркестър №4 на Паганини, който много рядко се изпълнява.
Между другото, най-хубавият комплимент, който съм получавал, беше от един човек след концерт в зала България. Той каза, че всички, които не са присъствали на този концерт, са остарели с два часа. Такива човешки реакци придават още повече смисъл на това, с което се занимаваме. Защото тази музика, с нас или без нас, си е съществувала векове наред и ще продължи да съществува.
Заминавате 15-годишен за Париж. Как ви се отрази силният контраст между двата свята – България и Франция?
По-скоро ме затрудни липсата на средства да се връщам често при близките си. Всъщност аз отидох без стипендия и бях поканен и приютен за първите две години от Койчо и Елизабет Атанасови, които са едно прекрасно българо-френско семейство. Искам да ги цитирам и да им благодаря! Имах спорадична финансова помощ от фондация „Св. св. Кирил и Методий“.
Нещата станаха много плавно, нямаше шок или пък трудна адаптация. Бях добро дете, учех каквото трябва да уча във влака, а после ходехме да играем тенис на маса. Научих френски бързо благодарение на Елизабет и Пиер-Калоян – тяхното дете. Имам приятни спомени. Постепенно, след като излязох от техния дом, започнаха истинските сблъсъци с действителността.
Кога разбрахте, че сте успял да постигнете българската (и не само) мечта? И има ли чувството на удовлетвореност насищане?
Ще прозвучи много странно, ако кажа, че страдам от пълна липса на въображение. Винаги съм подхождал прагматично към всичко. Никога не съм имал фантазии или нещо от този род, защото, ако знам, че мога да постигна целта с труд, усърдие, вяра, талант, защо да бълнувам излишно?! Колкото до българската мечта, за някои това е нова кола, за друг – да бъде здрав...
Човек, който се занимава с работа като моята, няма насищане. Все едно дълбаеш дупка – колкото по-дълбока става, толкова по-навътре ти се иска да стигнеш. Всяко едно докосване до инструмента, до музиката и до публиката, носят ново знание, нова емоция, ново обогатяване.
Децата ви също вървят по вашите стъпки. Какво ги съветвате?
Когато аз бях дете, да отида да свиря в операта в Кайро и да имам частно посещение на пирамидите с мерцедеса на Българското пособство, беше нечувано. Докато сега децата имат достъп до всичко и нямат големи лишения от материална гледна точка. Затова им е по-трудно да седнат и да се занимават сериозно с нещо. Съветвам ги да полагат винаги една идея повече усилие от това, което им се струва, че е необходимо. Същото, между впрочем, съветвам и студентите си. Едно допълнително усилие от 5 процента носи 25 процента по-голямо удовлетворение.
Как ви се струват българите, когато се връщате тук? Как се променя обществото ни във вашите очи?
Аз съм малко като турист, макар че се връщам с огромно удоволствие почти всеки месец. Имайки предвид обстоятелствата, доста добре. Разбира се, автогарата в провинцален град и централните квартали в София са две различни планети. Но ако сравняваме с големи градове, в град като Париж например може да срещнеш повече агресия и повече мръсотия отколкото в София. Може би съм късметлия, защото се движа в среди, където виждам хора, които живеят в България, но имат възможността да завъртят глобуса и да посочат с пръст къде искат да живеят. Хора, които правят смислени неща за България. Винаги сме имали огромен резервоар с таланти – математика, физика, музика и т.н. Но като цяло хората в моето обкръжение с немалко усилия се борят с всекидневието. Аз съм оптимист, защото тази страна е докосната и има от всичко. Трябва да се съсредоточим, да работим и да вярваме.
По повод 24 май свирихте в Айфеловата кула. Какво е усещането да свириш на света „от високо“?
Със сигурност не е най-високата зала, но е емблематично място. За мен такива моменти са символични и от изключителна важност за България. Също както по това време се случи с „Времеубежище“ на Георги Господинов. Изключителен е фактът, че книга на български автор спечели толкова висок приз и по целия свят се заговори за България покрай най-хубавия ни празник.
Колкото до концерта в Айфеловата кула, акустиката не беше от най-лесните, но е уникално място и затова имахме късмет цялото събитие да се отрази по-широко. Десислава Бинева, която е директор на Българския културен институт в Париж, като главен виновник направи всички ни много щастливи, тъй като успя да стигне до това място, а не до някоя обикновена концертна зала.
Какво от живота на „обикновените“ хора ви липсва?
Аз също съм абсолютно обикновен човек. Това, че правя нещо по-различно, не значи, че не се държа и не мисля по същия начин като всеки друг. Като това да си ремонтирам колата или колелото, да отида на кино и т.н. Никога не съм се считал за по-различен. Може би артистите се занимаваме с нещо, което е по-малко монотонно от работата на други хора. Помня един световноизвестен диригент, който се обърна към мен на генералната репетиция преди голям концерт и каза: „Ей, а в това време други хора натискат копчета в завода!“ И го изричам с огромно уважение, защото има нужда от тези хора. Просто ние правим нещо по-разнообразно, но аз не съм по-различен човек от всеки друг. Аз съм просто човешко същество.
Интервюто е част от специалното издание на MILA.bg и 24 часа "Жените - Българската мечта". То е трето поред, следвайки суперуспешните книжки „Жените, които променят“ и „Жените – умен свят“. Продуктът е уникален по рода си, защото веднъж годишно събира между кориците си истинските истории и размишленията за кариера и житейски ценности на избран кръг от дами. Жени, сбъднали не само своите мечти за лични и професионални постижения, но вероятно покрили критерия на почти всяка съвременна българка за успех.
За нас е чест, че Светлин Русев се срещна с главния ни редактор и разказа за своя път и мечти. Благодарим за съдействието това да се случи на "Алегра", а ако имате желание да чуете качествена класическа музика, посетете концертите на фестивала им в София, който ще се състои от 16 до 21 юли. Програмата ще намерите на сайта им allegrafestival.com.
Коментари (0)
Вашият коментар