Поуки от "Храбрият оловен войник" на Ханс Кристиан Андерсен

Твърди се, че Ханс Кристиан Андерсен е бил син на обущар и перачка и това го белязало завинаги. Скромният му произход му позволява да осъществи контакт с по-нисшата част на обществото и да разбере най-дълбоките кътчета на човешкото същество. През даден период от неговия живот му се налага дори да проси. Той намира подслон във въображението си, за да избяга от тази злощастна реалност.

Страстен читател и надарен с изключителни артистични способности, Андерсен успява да публикува първото си стихотворение на двадесетгодишна възраст. То е озаглавено „Умиращото дете”.

Трудностите, разбитото сърце и нещастието са в основата на голяма част от работата му. Вероятно защото собственото му съществуване за известно време е изпълнено с лишения и тъга.
С течение на времето класическите приказки на Андерсен са били леко променени, за да станат по-малко жестоки. Това е така, защото се смятало, че посланията, които съдържат, не са особено подходящи за деца, родени през последните два века. „Храбрият оловен войник” е една такава история, която си струва да се възстанови, за да се обяснят поуките, които съдържа.

Оловният войник оживява в картонена кутия с двадесет и четирима от своите братя. Всички те били опитни войници, перфектно оформени в красиви цветове. Той обаче имал недостатък, липсвал му крак. Фигурките били отлети от стара тенекиена лъжица, но докато дойде неговият ред, не бил останал достатъчно материал.

Той бил щастлив в дома си за известно време. Всички малки войници били поставени около картонен замък. На вратата имало красива балерина, направена от хартия, стояща на един крак. Малкият оловен войник бил очарован от нея до такава степен, че студеното му оловно сърце моментално забило за нея. Той се влюбил веднага, особено след като си помислил, че на балерината й липсва крак като него.

Щастливите времена обаче не продължили дълго. Един ден той бил поставен на перваза на прозореца и порив на вятъра го отнесъл на улицата. Момчето, което го притежавало, нетърпеливо да си върне войника, тръгнало да го търси. Детето една не го настъпило, но малкият войник, стоически както винаги, не извикал. Той останал да лежи на пътя за известно време, докато две деца от квартала не го намерили.

Хлапетата измислили план да построят хартиена лодка за него и да я пуснат да плава в канавката. Плавателният съд бил изхвърлен в канализационната система, където плъх събирал такса за преминаване. Лодката продължила да плава и се озовала в канал, където рибка погълнала малкия войник.

Това изглеждало, че е краят на войника, но съдбата решила рибата да бъде уловена, разрязана и в крайна сметка сервирана като вечеря за семейството на момчето, на което принадлежал. Той се върнал у дома при красивата си балерина и братята си.

Щастието му обаче било краткотрайно. Момчето го хвърлило в огъня без видима причина. Оловният войник не проумявал какво се случва. Защо се топял? Въпреки това той неотклонно продължил да гледа малката балерина. Изведнъж друг порив на вятъра я отнесъл към огъня и тя моментално била погълната от пламъците.

На следващия ден сред остатъците от жар и пепел прислужницата намерила малко тенекиено сърце.

Поуките от приказката
Съдбата не може да бъде контролирана
Храбрият оловен войник дори нямал шанс да бъде смел. Той просто се изправял срещу всичко, което животът му поднасял.

Всъщност нито едно събитие не е резултат от собственото му действие или бездействие, а приумица на съдбата. Шансът и фаталността причиняват събитията, които го тласкат и дърпат във всички посоки и той не може да направи нищо по въпроса.
Един от уроците, които научаваме от него е, че в живота невинаги има възможност да бъдеш смел или да действаш.

Толерантност към болка и механизъм на приемане
Оловният войник е пример за стоицизъм. Стоицизмът се характеризира с приемане. Той приема всяко обстоятелство, което му се изпречи. Дори не изкрещява, когато бавно се топи в огъня.
Неговият характер е пример за трудното изкуство на приемане в разгара на несгодите.

Ограниченията невинаги са причината за нещастието
Първото нещо, което откриваме в историята на Андерсен, е, че главният герой има ограничение: липсва му крак.
Но дали този факт оказва влияние върху трудностите, на които е подложен? Не.

Накуцването му нито му пречи, нито му дава предимство. Войник с два крака би минал през абсолютно същото. По същия начин в живота ни много от недостатъците, които смятаме, че имаме, в действителност нямат влияние върху това, което ни се случва.

Това, което остава, е нашата същност
Безспорно тази история има тъжен финал. Той обаче носи и послание. Смъртта на оловния войник символизира едно духовно прераждане, това, в което остава истинската му същност, тази на любовта.
Въпреки всичко, което може да ни се случи, винаги трябва да пазим това, което ни дава сила, смисъл и трансцендентност. Любовта е този неразрушим материал, който винаги трябва да пребъде.

Приказката за малкия оловен войник е тъжна история за стоицизма пред лицето на несгодите.