Кремена Кунева: Дойде украинка, на която не пуснали сина й на границата

Сега жената моли: Оставете ме да работя, иначе ще умра, разказва основателката на фондация "За Доброто"

Две момичета на 19 г. дойдоха сами. Майките им притеснени, чули, че започва трафик. Помолих да ги наберат, за да ме видят. Исках да видят лицето на друга майка, която да им каже: “Спокойно, ще се погрижим за вашите деца”

В четвърти епизод на подкаста на MILA.bg “Нещо ново с Мила” гостува Кремена Кунева - основател и председател на фондация “За Доброто”. Тя и другите “светулки” от фондацията скочиха в поредната кауза с цялото си време, знания, опит, енергия, всеотдайност и любов. Преглъщащи сълзите си, Креми и момичетата запретнаха ръкави и се заеха да помагат на украинците, потърсили спасение от войната у нас.

Ситуационният център на “Отворени врати за Украйна”, който бе сформиран с огромната подкрепа на фондацията, се развива като стратегическа концепция, която не просто предоставя хуманитарна помощ на нуждаещите се украинци, но също така планира, организира и изработва превенция на проблеми и ситуации, които тепърва предстоят. Сигурна съм, че никой не мисли, че това е лесна задача, защото тя не просто не е, а защото е нещо, което в България никога не е съществувало – казва Кремена. - Андрей Николов създава в главата си идеята за този център в деня, в който войната в Украйна започва. Стратегия, която с всеки изминал ден се превръща в реалност, защото този център не е само в подкрепа на бежанците, той е и за нас. Всички нерешени проблеми на тези хора, а за някои дори не може да си представите, че съществуват, следваше да се “изсипят” буквално на плещите на всички ни, а хаосът да създаде ситуации, за които дори не може да си помислим.

Кремена всеки ден се сблъсква с ужаса, който преживяват бежанците. Но също така и с красотата на човешката душа. Днес едни тийнейджъри от Украйна ми напълниха душата – споделя тя. - Бяха взели по едно пакетче бисквити и минаваха през всеки един доброволец да му дадат да си хапне и да го попитат има ли нужда от нещо! Много, много бежанци суперактивно ни помагат в центъра, а историите, които преминават през нас почти всяка минута, са не просто тежки, а убийствено тежки от психологическа гледна точка. Непрекъснато се прегръщаме, непрекъснато си бършем сълзите, после стискаме ръце и запретваме ръкави.

- Кремена, каква е дейността на фондацията ви и какво е проект “Светулка”?

- Тя има една основна цел - модернизиране на средата в детските болнични заведения в България - както физическата, така и психологическата. Проект “Светулка” обединява всички наши каузи, свързани с детското здравеопазване. След двудневен брейнсторминг как да кръстим този проект, просто спря токът и покрай нас мина една светулка - така дойде и името. Днес имаме повече от 14 кампании. Преди да знаем за войната, започнахме кампания в болницата в Айтос, която решихме да не спираме, и на 8 март стартира обновление на цялото детско отделение.

Ние няма да спрем да се грижим както за българските деца, така и за дечицата, които сега идват сами със своите майки в България и имат нужда от всички нас.

Решени сме да подкрепим тези жени, които идват сами, без мъжете си, с деца на ръце, а

някои – с чужди деца, защото много майки са останали да се бият

в Украйна или да се грижат за стари родители. Това е исторически момент, който трябва да запомним, и няма как да останем безучастни.

- Как започна твоята лична среща с войната?

- В първите дни всички видяхме, че много неправителствени организации и хора с големи сърца започнаха да организират най-различни инициативи. Така се появи един много хубав хаос. Някой ще каже, че няма как хаосът да е хубав, но аз не знам някой да е подготвен за това и да може за един ден да се случи нещо по-добро от хаоса. Вярвам, че всичко ще се подреди. Ние искахме да намерим в този хаос нашето правилно място, защото имаме известен опит и знаем, че трябва концентрирано да полагаме усилия.

За пореден път съдбата ни срещна с човек, който ни каза къде е най-правилното място за нас. Бях поканена от Андрей Николов, който е основател на “Отворени врати за Украйна”. Той е хай-левъл мениджър на IT компания с богат опит в управление на структури и хора. Самият той е украинец и от 7 г. живее в България. В деня, в който започва войната, създава стратегия за ситуационен център, който да обхване всички проблеми. Това не е център, в който се настаняват бежанци. Това е център, в който има разделени различни звена, които работят по определени социални проблеми. Не само хуманитарната помощ е необходима, има юридически проблеми, такива по настаняване, проблеми за идентификация и т.н. Идват момичета, които са сами, а някой мъж предлага своя апартамент например. Трябва тези и много други казуси да се разглеждат внимателно и да се предотвратят евентуални проблеми.

Когато дойдат тези хора, ние първо ги регистрираме, прави им се здравна карта, установява се от какво имат нужда - много често това е психологическа помощ, и т.н.

Сега създаваме програма, в която описваме всички възможности за работа, защото много български фирми предлагат такава, но с един пост във фейсбук това не стига до когото е необходимо. Трабва

да се обедини цялата информация и да се представи като една карта

на възможностите. Андрей ни покани да се погрижим за координацията на детския център и детското здравеопазване. Но на този етап сме поели и здравеопазването за възрастните. За един ден изградихме детския център и детската хуманитарна зала.

- Знам, че две украински момитчета са попаднали изцяло под ваша опека. Как стигнаха до вас?

- Лера и Деяна буквално си ги осиновихме - две ученички на 19, които дойдоха тук с по една раничка. В деня, в който имах среща с Андрей, те влязоха, тъй като разбрали, че има такъв център. Не познаваха никого, но Андрей веднага ги прегърна и ми каза: “Кремена, ето тези момичета са твои”. Изцяло поехме грижата за тях, прелокирахме ги в апартамент, който да е близо до ситуационния център, където гледат дечица. Искаме да ги назначим на граждански договор.

Освен това имат желание да останат и да учат в България. За съжаление, семействата им са в Украйна. Бащата на едната е инвалид и майката не желае да го остави и да тръгне с по-малкото братче. Родителите на другата се грижат за по-възрастни роднини. Майките им бяха много притеснени, защото чули, че започва трафик на момичета. Бяхме в колата, когато разбрах това, и ги помолих да наберат майките си, за да ме видят. Исках да видят лицето на друга майка, която да им каже: “Спокойно, ще се погрижим за вашите деца”.

- От какво имате нужда най-вече в центъра?

- От изграждане на постоянен екип най-вече, защото доброволците - невероятни хора, имат възможност да работят само почасово. Ние

трябва да имаме хора на фул тайм

Трудно е да намериш доброволец, който да е достатъчно знаещ и можещ да управлява дадени процеси. Финансирането, което ни е нужно, е, за да обезпечим с договори хора, които да са на пълен работен ден и да работят активно. Опитахме няколко дни, но не можеш да обучаваш през два часа различни доброволци на едно и също нещо. Отделно, с децата не може да се работи така. Трябва да имаме екип, който да познаваме и на който да имаме доверие.

Идват и казват: “Ми то е хаос!”. Това е една хилядна от хаоса, който можеше да бъде. Няма как за толкова кратко всичко да бъде перфектно.

- Всеки ден ставаш свидетел на невероятни драми. Чувстваш ли се понякога беззащитна?

- Не мога да степенувам коя е по-голямата драма.

Идват майки с по 4-5 деца - малки, носили са ги на гръб, на ръце,

две от тях техни, другите не са, защото майките им са останали там да се бият. Едната майка е била в болница с едното си дете и понеже няма как да го остави, праща другото си с някаква позната, без да знае дали изобщо ще го види повече. Това са избори, които е трябвало да направят за минути. Нямаме право да се чувстваме беззащитни и няма човек, който да е дошъл при нас и да не му е помогнато.

- Ти плачеш ли?

- До миналия ден

адреналинът ме държеше и не плачех. Но вече плача, да

Мисля, че хората трябва да плачат, за да изкарат ужаса от себе си. Онзиден гледах една прекрасна украинка с каменно изражение, която работи цял ден неспирно. 10 часа да не седнеш да пиеш глътка вода, представяш ли си?! Попитах я: “Добре ли сте, имате ли нужда от нещо?”. Тя каза: “Всичко е наред, искам просто да работя. Мъжът ми остана и тръгнах със сина ми, който два дена преди това беше навършил 18. Взеха ми го от ръцете на границата. И аз се озовах в друга страна без детето си и без мъжа си. И какво да правя?! Ако не работя, ще умра! Искам да работя, оставете ме да работя, моля ви!”.

Това са хора като мен и теб. Днес си говорим в студиото, а утре може да се случи това, което се е случило на тях.

Как може да помогнете, научете на страницата на проект “За Доброто” във фейсбук и като чуете целия ни разговор с Кремена Кунева в подкаста “Нещо ново с Мила”.