Теодора Духовникова е актриса в Народния театър „Иван Вазов“. Играе в постановките на най-изявените български режисьори като Александър Морфов, Явор Гърдев, Маргарита Младенова и много други. Номинирана и печелила е най-престижните театрални награди у нас – „Икар“ и „Аскеер“. Играе в обичани български филми и сериали като „Вездесъщият“, „Дъвка за балончета“, „Събирач на трупове“, „Дървото на живота“, „Под прикритие“, „Откраднат живот“, „Дяволското гърло“. В момента я гледаме в сериала "Войната на буквите". Носител е на кинонаграда „Златна роза“ за водеща женска роля. Два пъти е награждавана с приза „Жена на годината“.
„Аз съм Теодора Духовникова и съм актриса. Става ми лошо само докато го изписвам. Натоварвам това име със заглавия от вестниците, защото моите приятели и моето семейство не ме наричат така. За тях съм си просто Доренце, Теде, Пейт, мам, фъстък и аморе. И така е по-добре.“ Това е Теодора – всяко клише се изчервява до името ѝ. Ако се заровиш в биографията ѝ, вероятно би се запитал какво я води напред, има ли изобщо още за какво да мечтае. Защото неминуемо във всяка професия идва момент на насищане – когато си дал много, получил си много, бил си оценен, награден, обожаван... Суетата е преяла, за статуетките вече няма място на рафта... Какво остава тогава? Какво те дърпа да търсиш и да даваш още? Теодора отговаря: промяната. „Ако едно изкуство е истински талантливо и смислено и има голяма трибуна , прави точно това - променя. Променя представите ти за света, за човека, любовта, бога или без-бога, променя отношението ти към минали събития и история, както и очакванията ти към бъдещето.“
Интервюто на Теодора Духовникова е част от проекта на „24 часа“ и MILA.bg „Жените, които променят“. Тя е сред първите участници в един кръг от жени, с които имаме честта да търсим формулата на успеха и женското щастие, но и да обсъдим на специални срещи в следващите месеци важни обществени теми като образование, здравеопазване, дигитализация и т.н. Стартираме проекта с луксозното издание "Жените, които променят", в което на 300 страници разказваме историите на едни от най-успелите и влиятелни жени в България.
Kои са нещата, които един актьор може да промени в света ни?
– Един актьор – не знам, едва ли би променил нещо съществено. Един гениален актьор обаче – със сигурност. По принцип изкуството, ако е истински талантливо и смислено и има голяма трибуна , прави точно това – променя. Променя представите ти за света, за човека, любовта, бога или без-бога, променя отношението ти към минали събития и история, както и очакванията към бъдещето. Изкуството е толкова силен и директен „инструмент“ на влияние, че неслучайно големите режими винаги са се опитвали да го опитомят и да го впрегнат по удобен за тях начин в аджендата си. Аз лично харесвам изкуство, което не обслужва политически нагласи. Нито нарочно „социални“. Харесвам автори, които са толкова „напред в нещата“ или са толкова ярки и специфични и кардинални, че променят нас и света не по поръчка, а по презумпция . Защото когато се срещнеш с нещо истински талантливо, то просто няма как да те остави същият. И нещо на пръв поглед встрани от „високото изкуство“ и влиянието му върху хората – знаете ли , че целувката между Уитни Хюстън и Кевин Костнър в „Бодигард“ през 1992-а е изиграла много по-важна роля в промяната на расовите предразсъдъци у хората тогава, отколкото цял куп сериозни организации, платформи и програми за милиони, които са работили с години в тая посока? Само една целувка на екран! Представяте ли си?
Има ли женски и мъжки професии, женски и мъжки успехи?
– Тайната на женския успех е същата като тайната на мъжкия успех – изисква едно-единствено нещо – пълно посвещение. Тоест това, което работя, е това, за което живея. Разбира се, ако питате мен, при жените успехът е дори по-величествен, защото при тях освен работата, винаги, абсолютно винаги стои и мисълта за детето, семейството, за баланса в тия несъвместими на пръв поглед неща, но несъвместими само на пръв поглед. Всъщност успелите жени в професията си са ми доста по-симпатични и предизвикват у мен много повече възхищение , отколкото успелите мъже. Защото успялата жена в професията си и в семейството си е някакъв малък полубог, някакъв малък Шива с много ръце, който успява свръхестествено да присъства успешно във всичко. Също обаче и жената, която се е отказала от представата на „бг мама“ за щастлив брак и деца в името на професията си, за мен е воин, дори много по-силен и конкурентен за мъжете в нейната сфера, защото не е лесно да заглушиш гласа на природата. А ако го направиш, значи наистина има какво да покажеш и знаеш защо точно го правиш и на каква цена... Което винаги е респектиращо.
Откъде и как научихте формулата за здраво семейство, ако вие я познавате?
– От майка ми и от баща ми, които имат забележителни човешки и любовни взаимоотношения, откакто се помня. Семейството е нещо, с което съм израсла. Което никога не ми е липсвало и което никога не ми е нанесло травми – това от психологическа гледна точка си е направо забележително и винаги, винаги ще бъда признателна за това на родителите си. Разбира се, никога не повторих напълно „техния модел”. Дори напротив. В младите си години преживях класически задължителния бунт срещу майка ми и баща ми. После си ги обикнах безрезервно отново. А когато вече имах свое семейство, просто „ъпгрейднах“ нещата, които ми харесваха от мама и татко и се постарах никога да не повтарям тези, които не приемах. Всъщност при нас се получи нещо като при класическия балет и модерния танц. В модерния танц задължително първо усвояваш старите класически стъпки и позиции, екзерсиса, дето му викат, и чак после и само на тая основа танцуваш „модерно“ – разчупваш , променяш и правиш свой собствен стил. Така че до живот ще благодаря на мама и татко за „класиката“, която ми дадоха. След това беше мой ред за креативност и промени.
Как една ангажирана жена възпитава своите деца и кое е най-важното за нея в общуването с тях?
– Мисля, че имам много грешки в отглеждането на децата си, но едно нещо си повтарях винаги, още откакто се родиха те. Нещо, което много ми помогна и до днес да имаме здрави и пълноценни отношения. Повтарях си: „Теодора, ти не си съвършена. Не се и опитвай да лъжеш децата си и да се представяш в техните очи като съвършена. Не си нито съвършената майка, нито съвършената жена, нито човек.“ Това ни помогна за доверието, което имаме днес една към друга, аз и дъщерите ми. Те грешат. Аз греша. После се гушкаме нощем. Караме се. И си прощаваме. Защото не сме безгрешни. Но ужасно се обичаме.
Какво винаги сте искали да кажете на мъжете, но не сте се осмелявали?
– Мъжете винаги са били по-леката и по-щастливата част от личната ми биография. С жените в живота ми съм имала доста повече напрежения и проблеми, отколкото с мъжете. Осъзнавам, че звучи екстравагантно, но е така. На всички мъже в живота си в очите съм им казвала какво мисля или чувствам за тях. С жените винаги съм била доста по-предпазлива. Повече съм се пазила от тях, може би защото усещам, че са като мен – избухват, бързо палят, бързо гаснат и изобщо изискват по-специално отношение. Също като мен. С мъжете винаги ми е било по-лесно. С едно-единствено условие – първо трябва да спечелиш уважението им. Ако с мъжете имаш това, имаш всичко.
Ако загубите всичко, което сте постигнали, с какво ще се заемете?
– С тишина. Със себе си и с усилието да не се разпадна. И ако съм била наистина смислена в живота си, преди да загубя това всичко, тази тишина и тази самота не би трябвало да ми тежат и натъжават... Но кой знае.
Кои са вашите „малки радости“, които си подарявате? В края на деня кое е по-ценното: успяла или щастлива?
– При мен е малко странно – щастлива е почти равно на успяла. Когато съм успяла, тогава съм щастлива. Да успея да играя добре, да успея да съм вкъщи пълноценно, да успея да не плача, когато е излишно, да успея да не изпадам в еуфория, когато е излишно, да успея да преодолея мързела си, меланхолията си, самосъжалението, инерцията си. Ако някой психолог чете всичко това, вероятно ще се усмихне и ще каже, че искам да контролирам неконтролируемото. Не, не искам това. Просто съм сигурна, че всеки може много повече и че не е окей да си повтаряме „Аз съм съвършен, аз съм си супер“, както правят някои криворазбрани, повърхностни и лошо приспособени към Запада йога практики например. Аз нямам против да съм критична към себе си. Нямам и нищо против да не се харесвам непрекъснато. Даже съм сигурна, че ако започна да го правя, значи със сигурност някъде по пътя генерално съм се объркала.
