Знаете ли, има ангели, които слизат на земята в човешки образ. Говоря от личен опит. Те идват тук сред нас, на пръв поглед са съвсем обикновени, а осветяват живота ти и му придават смисъл. Това, което ги отличава от повечето хора, е, че сърцето им е преизпълнено с любов. Толкова е пълно, че не остава място за никакви отрицателни емоции. Цялото е заето с обич и няма как да се намери дори и мъничко пространство за завист, злоба, критика, бездушие, жестокост.
Моят ангел дори не е от фамилията и рода ми, нямаме кръвна връзка. Има обаче здрава и дълголетна, дълбока приятелска връзка до две поколения назад. Първо бабите са най-близки приятелки, после дъщерите им, след това фамилиите. От онзи тип отношения, които устояват на хода на времето и нищо не може да ги разруши.
Животът на фамилиите не е бил лек и безгрижен, но са умеели да му се радват. С македонска жилка, чувство за хумор и артистичен дух няма как да е иначе. Когато губя майка си, нейната най-добра приятелка от детинство се превръща за мен в извор на обич и утеха. Не, не се виждаме често, нито говорим по телефона най-редовно. Това е от онези връзки, в които може месеци наред да не се чувате, но знаеш, че има някой, който е винаги насреща, ако закъсаш.
Човек изпада в дупки. Случват се неприятни събития, изпитваш тъга, скръб, болка. За мен дозата лекарство, която безотказно изцеряваше вътрешните рани, беше общуването с тази жена, моя ангел. Винаги готова да те окуражи, когато се съмняваш в себе си, да те утеши, когато искаш да плачеш, само да плачеш и да излееш в сълзи мъката си. Да се зарадва на успехите ти, да те вдъхнови за пътувания, да се интересува от това, което ти се случва - не повърхностно, а от сърце. Защото не си й безразличен, защото те обича, защото тя е такава не само към теб. Просто е заредена директно с универсалната батерия на любов и съчувствие.
Когато си на една съвсем зряла възраст вече и някой те нарича „Милото ми детенце“, ти се чувстваш някак чист и измит, като в детството. И това не е инфантилно усещане, а онова дълбоко вътрешно, изконно чувство да бъдеш приласкан, като в майчин скут. Всеки го изпитва. Както казваше една приятелка: „Искам просто някой да ми изпържи картофи и да ме погали“. Аз се чувствах погалена и приласкана при всяко общуване с този ангел.
Но… ангелите се завръщат в Царството небесно, откъдето са дошли. Отиват си тихо, без болка, спокойни и красиви във вечния си сън. Душата им е омиротворена и смирена. Изпълнили са мисията си. Оставили са трайна следа завинаги в тези, които са имали благословията да бъдат в близък контакт с тях. Когато си познавал такъв човек, често, като се колебаеш как да постъпиш, си представяш какво би казал той, кое би одобрил, и това те прави по-разумен в решенията си.
Истинска благодат е да си имал такъв ангел в живота си. Да чувстваш и да знаеш, че някой те е обичал силно и без условия заради самия теб – като личност, душа, индивидуалност.
Затова и със смирение се прекланям пред душата и паметта на тази моя любима жена и зная, че ще има мир и покой за нея там, където някога ще се срещнем отново. Остава само една издайническа влага в очите по онзи копнеж да чуеш отново думите „Милото ми детенце“, които ще отекват завинаги в сърцето ти.
В памет на всички прекрасни личности, които са осветили с любов и доброта живота на хората около тях.
Коментари (0)
Вашият коментар