Даян Крюгер: Мислех, че никога няма да срещна любовта

Едва ли има някой, който да не е чувал за хубавата Елена от Троя. Именно с тази роля във филма „Троя“ от 2004г. Даян Крюгер пробива в голямото кино. Тя е немска актриса, а освен това и бивш модел. Във филмовата си кариера си партнира с голям брой известни кино звезди, един от които е Никълъс Кейдж.

Даян, имате ли човек, при когото ходите за съвети?

Да, имам – ходя на терапия! Това ми помогна много.

Това ли е американското влияние върху Вас?

Да! Точно така. Защото в Европа никой не пита „Какво ти има?“ и ти да отговориш „Толкова много неща, даже нямаш представа!“ (смее се). В Америка хората говорят за това, така че не е кой знае какво. Хората си тръгват от работа, за да ходят на терапия. Първоначално си мислех, че е лудост, но трябва да кажа, че е освобождаващо. Мисля, че това ме направи по-добра актриса.

Как така?

Защото не се объркваш. Знаеш, че това е работа, а другото – друго... или, ако използваш нещо от личния си живот за работата, си способен, знаеш, да правиш по-добри избори кое къде да сложиш.

Имате ли нужда да разделяте нещата едно от друго в живота си?

Мисля, че, за да съм способна да правя това, което правя, имам нужда. Просто не искам повече да си нося работа за вкъщи. Понякога не можеш да спреш. Ако си плакал цял ден, няма да се прибереш вкъщи и да кажеш: „Хайде да излезем и да празнуваме!“ Влюбена съм в моя партньор, не в моята съзвезда. Нали знаеш? Вярно е! Случва се.

Докато се развивахте, много се говореше за метода и Де Ниро и този стил на актьорска игра. Чувтвахте ли, че трябва да го правите?

Не. Винаги е имало две школи за това. Мисля, че Джак Никълсън каза „нарича се актьорска игра.“ Знаеш, да се включи и изключи. Не съм сигурна, че съм напълно способна съвсем да я изключа някой път, но наистина се опитвам. Отидох в школата, в която се играе по метода, и ме помолиха да играя артишок. Помислих си: „Това никога няма да ми потрябва“. След това отидох в Le Cours Florent, което е много старо актьорско училище във Франция, учих Виктор Юго и стария училищен материал. Това те подготвя да си на сцената, да те гледат и всички тези неща, които са странни, когато си пред камера съвсем в началото.

Някога било ли Ви е срам от камерата?

О, разбира се! В първия ми филм се опитах да се скрия от нея. Мисля, че е човешко да не искаш да се показваш. Ако искаш да плачеш, не искаш всички да те гледат, нали? Очевидно знаеш, че играеш за пред камера, но сякаш инстинктивно си вдигаш ръцете към лицето или нещо такова. Но се учиш покрай другите актьори. Първият ми филм беше с Денис Хопър и той беше като: „Ти си най-неопитния човек, когото съм виждал“. И ме научи на всичко.

На какви неща?

На основните. Като да не се криеш от камерата! Ако камерата не те вижда, няма смисъл, нали?

Мислите ли, че ще бъде различно за следващото поколение актьори, които са израснали със смартфони и социални медии? Те постоянно правят неща за пред камерата.

Може би. Трудно е да се каже, но мисля, че да. Повечето хора се срещат в Тиндър, нали? Бях на премиера скоро и актьор, който играше във филма, доведе приятелката си. Бях пийнала и попитах: „О, как сте се срещнали?“ И те казаха: „От Тиндър!“ И аз бях като: „Какво?!“ Мислех, че от Тиндър само правиш секс. Не знаех, че всъщност излизаш на срещи. Толкова изоставам...

В наши дни повечето хора се срещат по интернет.

Браво на тях! Много по-лесно е, нали?

Имам чувството, че съм се самозалъгала да нямам тази леснота при излизането на срещи.

Аз също! Казвах си: „Никога няма да срещна някого!“ Трябваше да имаш приятели, които да те представят...

За съжаление, много хора не чакат за това и просто се запознават с хора по некреативни начини.

Най-лошото е, когато съм на дадено място и съм в бара след работа или някъде като цяло и знаеш, че момчето със сигурност знае кой си, но се преструва, че всъщност не знае. И просто идва при теб толкова нервен да говори с теб и казва: „За какво си в града?“ И ти: „Е, знаеш, по работа...“ – „О, за филм – така де, имам предив, какво работиш?“ (Смее се)

Много хитро.

Неудобството от това. Аз лично не харесвам изкуствени хора. Особено в сферата, в която работя, може да има много лицемерие. Мисля, че сам правиш избора си. Ти избираш кой да е около теб.

Изглежда, че сама вземате своите решения. Немного холивудски актриси биха използвали своя инстаграм, за да публикуват новина за човек, който се пречиства върху водораслите в китайски ресторант.

Винаги съм се чувствала свободна. Не позволявам на никого да взема решения вместо мен. Направих си профила преди години и всъщност е доста интересно да споделям неща, които искам, с публиката и да виждам реакциите й. Понякога хората не се съгласяват с мен, понякога се. Но мисля, че целта е да показвам или споделям части от живота ми, които обикновено интервю или снимка не могат да покажат.

Чувствате ли, че можете да бъдете по-смела сега, също и в ролите, които избирате, като актриса?

Да, като остарявам и трупам повече житейски опит, имам възможността да допринасям повече за ролите. Съшо така не ме е страх да попитам за нещата, които трябва да мога да играя. Учиш се, че трябва да заставаш зад себе си. Ако работя, то е защото съм го избрала и ми доставя удоволствие и вярвам в това, което правя.

Как се справихте с времената в кариерата Ви, когато не беше така?

Трябва да бъдеш много силен. Винаги казвам това, когато хората ми кажат: „Искам да бъда актьор!“ Може да бъде трудно. Чуваш „не“ толкова често и имаш моменти, в които работиш много, и такива, в които изобщо. Чудих се дали си струва да продължавам и обмислях да правя нещо друго. Не получаваш ролите, които искаш... Толкова е трудно! И си играеш с чувствата си през цялото време. Може да е объркващо. Някои филми са по-напрягащи от други, почваш да бъркаш живота си с ролята, която играеш днес. Трудно е за хората, за семейството. Така че не знам. Но любовта ми към това, което правя, досега винаги е печелила.

Понякога избирате ли роли, защото искате да дадете гласност на световни въпроси?

Не мисля, че избирам роли, за да дам гласност. Но мисля, че като гражданин на света се интересувам от това какво се случва, нали? Така че, ако съм чела сценарий, в който се говори за дадени неща, шансовете са да се интересувам от това. Не съм сигурна, че искам да направя персонално политическо изложение или да коментирам нещо. Не съм сигурна, че това е ролята ми като актьор. Просто съм тук, за да разкажа историята. Но знам, че като зрител, харесвам филми, които да имат няколко пласта. Но, например, когато направих филм за Мария Антоанета – хората във Франция са разединени дали тя е богиня или най-лошият човек, живял някога – аз никога не казах своята гледна точка.

Защо не?

Защото това не е ролята ми. В личен план, ако отидем на вечеря, може и да говоря за това. Но мисля, че хората са достатъчно умни да съдят за себе си. Мразя филми, които са проповядват. Кой има нужда да му казват какво да мисли?

Източник: The Talks