Мая Жалова-Канвар - една българка, която разнася красотата на Индия по света

Мая Жалова-Канвар е носител на званието “калашри” – майстор на изкуствата по индийски класически танц Бхаратанатям. Пътят, извървян от българката, за да стигне до сърцата на индийците, а след това и да пренесе тяхната култура до други народи, е вдъхновяващ. През 2006 г. печели стипендия и заминава да учи традиционни индийски танци в Делхи. Там се запознава с 78 –годишната си учителка – гуру, от която научава много не само за танца, но и за себе си. “Гурото не само те обучава в техника на танца, но и в начин на мислене. Гурото умишлено поставя пред теб различни изпитания. От начина по който се справяш с тях, разбираш много неща за себе си”, твърди Мая.

Стипендията й в Индия е мизерна. Получава 6600 рупии на месец и половината от тях плаща за наем на миниатюрна стая, в която има само едно легло. “Оттогава съм се научила да се пазаря, разказва Мая – в началото ме лъжеха страшно. Търговците там се чувстват длъжни да се пробват да те излъжат в цената, но после така нахитрях, че сега никой в Делхи не може да ме измами.” За да припечелва допълнително, Мая се снима в тв реклами и работи като фотомодел.

Танцът ме накара да се обърна към себе си

“Танцът ме учи как да разбирам пространството, как да разбирам себе си и как да усещам енергията, защото когато човек танцува, винаги улавя промяната, която се случва, както с него, така и с другите около него. Човек трябва да се обърне към себе си, защото има една много тънка нишка вътре в него, която го води винаги и ако ти следваш тази нишка, никога няма да се загубиш”, убедена е Мая. Тя обяснява, че българите танцуват различно от индийците, защото имат различен светоглед. “За мен е огромна радост и предизвикателство, стъпка по стъпка, бавно да се опознавам чрез танца. Това ме накара да се замисля, че както има различни стилове танци, езици, страни, етноси, така има и различни хора, които мислят различно от мен и техният начин на мислене е красив. И заслужава да бъде разучен и да му бъде посветено много време, постоянство и любов.”

Забравете егото, всички сме еднакви пред божественото

“Наложи ми се да бъда чужденка в далечна страна, да съм различна от другите и бидейки толкава различни, с моите съученички, ние правехме едно й също нещо, но на тяхна територия. Публиката, хората, виждаха моята различност, но за мен това бе предизвикателството да ги убедя, че имам индийски дух и любов към индийското изкуство. Че мога да танцувам не по-зле от самите индийки. Научих обаче, че човек не бива да изпада в крайности и на всяка цена да се стреми да изпъкне. Егото не е важно, важна е радостта от танца. Това е божествено изкуство, създадено да радва боговете и да учи хората как да бъдат по-близко до божественото, а не да предизвиква помежду ни конкуренция и задълбочаване на различията. Научих всичко това в Индия.

В България не може да е същото. Тук си у дома си, животът ти е удобен, може да има проблеми, но малко или много си свикнал с тях. Там животът е неочакван. Всеки ден се срещаш с ново предизвикателство. Важно е обаче не само оцеляването, а да има нещо, което идва след това. Да се радваш на живота си. Като разказвам за всички трудности с които съм се сблъскала, много хора са ми казвали: “Ауу, как си издържала”. Моят отговор е: “Имах причина да остана, много сериозна причина и тя беше танцът, заради който отидох там, самата Индия, в която се влюбих пътьом, а в последствие и моят мъж, който е индиец.

По индийските традиции бракът им е невъзможен...

Да се омъжи за индиец е другото голямо предизвикателство на Мая. Но тя е убедена, че е късметлийка, защото и той като нея е космополитна личност. Професионален ди джей е, художник, графичен дизайнер и прекрасен човек, твърди Мая. “Много внимателен съпруг и много добър баща”. Мая се запознава с Вишал Канвар на една от фотосесиите, на които снимат дрехи на голяма индийска компания. Той е фотографът, а тя моделът. Разбира се по индийските правила бракът им би трябвало да е невъзможен, тъй като тя е чужденка, родена без каста. Индийците обаче я харесват, може би не само защото е бяла и хубава, а и заради индийския дух, изписан на лицето й. Мая има късмет и затова, че семейството на мъжа й е по-демократично и не настоява за уговорен брак, нещо което се случва масово там. Сватбата им е скромна – само от четирима души. Това в Индия е недопустимо и срамно. Разходите по една сватба обикновено се поемат от бащата на булката, дори това да го разори. Ето и причината в най-бедните индийски семейства да убиват новородените момичета. На самата сватба младоженецът тръгва от дома си на бял кон, а пред себе си е сложил момченце, за да му се родят синове. “В сезона на сватбите – декември-януари, Делхи е пълен с препускащи бели коне”, разказва Мая. Тя разбира се е православна християнка и дори не станало и дума за промяна на религията й.

Някои неща от уважение се пипат с ръце

На Юг, както и в цяла Индия, храненето е издигнато в култ. Първият въпрос, задаван от познати на улицата е : “Здравей, закусва ли вече?”. “Малко е вероятно да те попитат как си – щом си закусвал, значи си добре”, усмихва се Мая. И радости, и сърдечни мъки, всичко се превръща в повод за почерпка. “Ние там ядем с ръце и гарантирам, че е много по-вкусно. Самото докосване на храната я прави някак по-вкусна. Някои неща в Индия от уважение се пипат с ръце. То е като ритуал. Яде се с пръстите на дясната ръка. Освен това традиционната южноиндийска кухня не познава чиниите – храната се поднася върху свежи бананови листа, а заедно с тях се предлага купичка с вода за онези, които искат да са сигурни в чистотата на “посудата” преди употреба.