Никола Манев: Финесът на французойките е мит

Днес ни напусна големият български художник Никола Манев.
Припомняме ви един наш разговор с него.

„Аз избрах Франция”, признава художникът Никола Манев, който 50 години живее и твори в Париж. Напоследък по равно дели времето, което прекарва там и в България. През лятото се установява във Варна, където всяка година реди изложба, а на филмовия фестивал „Любовта е лудост” връчва своя картина. За живописта, любовта, французойките и българките говорим с Никола Манев.

Г-н Манев, Франция ли ви „избра” или вие я „избрахте” нея?

- Аз я избрах. Баща ми беше архитект и франкофон. Следвал е в Белгия и работеше в Тунис през 60-те, а аз имах право през онези мрачни години да замина с родителите си. Той ми подари една година в Париж. Бях на 22. Вече 50 години съм в Париж, но във въображението ми тази една година е много по-дълга. И в Щатите съм живял, и то при най-богатите хора там, но се върнах в моята „слугинска” стая в Париж. Въпрос на вкус е къде ще се установиш. Брат ми от 10 г. живее в Америка, но на мен не ми допадна онова общество, предпочетох парижаните. За секунда не съжалявам, че избрах Франция.

Актуален ли е и днес онзи финес на французойките, за който все говорим?

Това е легенда... Всеки ден пътувам с метрото, понеже не карам кола, и много трудно могат да се видят жени като в България. Е, нашенките може и да са малко преекспонирани, защото винаги са на висок ток, с начервени устни, с провокативно облекло и т.н. Но физически хубави жени се срещат повече в България отколкото във Франция. Жените там са по-обикновено облечени. И в Холандия е така, и в Америка, а българките по улиците винаги са все едно на конкурс за красота. Това говори и за комплекси, както и лъскавите коли по нашенските пътища... Като че ли искаме да покажем, че сме равни с другите, даже и над тях, но по външни белези.

Показността като че ли е комплекс на младостта, макар че съществува и при зрели хора?

Цял живот хората искат да бъдат забелязани, защото няма нищо по-хубаво от това да бъдеш видян, похвален, още повече пък обичан, което е най-ценното чувство. Когато човек усети, че е обичан, той е успял в живота. Ако живее само с външни белези, това е една куха, червива ябълка... Но да не се лъжем, българките са по-интересни от всички други жени.

Защо мислите така?

Като че ли имат малко повече „подправки” и в излъчването, и в поведението, и във фигурите си, и в любовта.

Не лудост, а повече от лудост. Любовта е най-опасното, негативно и убийствено чувство. Погледнете Сергей Есенин, Пушкин, Лермонтов, Пейо Яворов... да не изброявам всички, станали жертва на любовта и то на 30 години. Е, това градивно или пагубно чувство е? Виктор Юго, например, е имал любов, но е уморил всички и най-накрая решил да се „прибере” и той. Както и Пабло Пикасо, който пратил всички на оня свят и най-накрая – на 93 години, решил и той да си отиде. Така че всеки има различна концепция за любовта.

Вие вярвате ли във вечната любов?

Вечната любов може да бъде адресирана само към Господ. Не е възможно да съществува към живо същество, по-скоро е адаптация към материалния живот, оправдание, нагласяване... хиляди термини можем да използваме.

Като че ли често бъркаме страстта с любов?

Да, физиологията се бърка с духа, а във всяко същество – от мухата до бивола има физиология, което не означава, че има любов. Господ и дяволът вървят ръка за ръка и си помагат. Имам и друга теория: Дядо Господ дал под аренда Земята на дявола, с идеята, ако не се справя, да го смени. Но докато това стане бая хора гинат.

Живописта ли поставяте на първо място или любовта към жена?

Всеки, дошъл на този свят, се жени за нещо – кой за професия, кой за вяра, кой за жена, кой за куче или котка... Привързваш се към някого или към нещо, но не можеш навсякъде да си раздаваш чувствата. Пабло Пикасо казва: „Човек си праща енергията по хиляди пътища и начини, а аз я канализирам в една посока – живописта.” И затова той е велик. А и като се концентрираш върху живописта, забравяш къде се намираш, на колко години си и т.н.

Вероятно това сте научил във времето?

Не знам, аз нищо не съм научил, нито искам да съм поп и да проповядам някаква истина, защото най-голямата истина е съмнението. И бих се подписал под това, което казва Сократ: „Аз знам, че нищо не знам.” (Смее се!) Като си млад, знаеш много. Колкото повече остаряваш, толкова по-силно е съмнението. Дори и Айнщайн има съмнение в края на живота си. Но човек трябва да вярва. Най-хубавият момент от живописта е, когато я правиш. Един път направена, тя престава да бъде голяма любов и не ме интересува. Тя си взима своя път, бил той търговски, снобски или друг. Но докато я правиш и ти излиза от пръстите, душата и сърцето - това е любовен процес, на който изцяло се отдаваш.

Търсите ли уединение, когато рисувате?

Шест месеца в годината работя по-интензивно. Това се случва в ателието ми в Париж. В този период, освен като ходя на пазар, избягвам да виждам хора. Нищо голямо не е направено без концентрация, било то в науката, поезията, музиката, живописта, политиката. Енергията трябва да е насочена в една посока.

Да, и много добре се чувствам там! Малко съм като чергар, сменил съм 30 квартири, но и в България не съм установен на едно място. Трябва ми пространство за работа и усамотение. Работил съм в много държави, за да избягам от светския живот, който отнема време и енергия. От 30 години практикувам тази система в интерес на работата, която е най-важна за мен. И преди всичко съм женен за живописта...

Но за жена не сте?

Винаги съм живял с жени, имам две големи и хубави деца – дъщеря, която завърши художествена академия в Хага, и син, който сега е с мен във Варна. И те са плод от жена, която е холандка.

Но не сте имал брак, нали?

- В никакъв случай! Единственото нещо, което ме интересува, когато съм с жена, е тя да има чувства към мен и аз към нея. Всичко друго е формално, измислено от човека, за да поддържа кметове, адвокати и т.н.

А жената до вас какво мисли относно нежеланието да имате брак?

- Тя винаги мисли точно обратното. 99% от жените искат гаранция, а подписът е по-скоро насилствена гаранция. Когато водата изчезне в кладенеца, ти го затваряш и търсиш друг. Така мисля, макар да съм от семейство, в което не е имало развод и лични драми. Родителите ми живяха 50 години заедно.

За мечтите

Илюзията и въображението са най-ценни. В тях човек плува, както една птица се рее в небосклона. Ако живеем без илюзии и разголваме всичко, човечество трябва да се самоубие в един и същи час.

За светлината

Дали ще нарисувам лице, ръка, баир, трябва да го напоя със светлина. Защото светлината е пъпната връв на живота и лайтмотив в картините ми.

За суетата

Човешко е да искаме да сме харесвани и обичани, забелязани и различни. Всички сме продукт на един сперматозоид и една яйцеклетка, и каквото и да правим, е на тази база. Единственият, който може да е над нас, е Всевишният.

- Роден е в Пазарджик на 28 август 1940 г.

- Израсъл е в Чирпан, където от 2000 г. организира фестивал на изкуствата в галерията, която е направил и подарил на града.

- Завършил е Академия за изящни изкуства в Париж.

- Повече от 3000 негови творби са притежание на частни и държавни галерии и музеи по света.

- От 2008 г. е академик на Българската академия за наука и изкуство.

- През юни 2012 г. откри изложба в „Синагогата” в Пазарджик, през юли ще направи в „Джамията” в Дупница, през септември - в галериите „Кавалет” във Варна и „Никола Манев” в Чирпан.