Найо Тицин: Нашата къща винаги е пълна с интересни хора

Днес това момче празнува. Да си жив и здрав, Найо!

Припомняме ви един наш разговор с него.

Найо Тицин е журналист, фотограф, PR, режисьор, пианист, съпруг на оперната певица Александрина Пендачанска, баща на две дъщери. Днес с него говорим за бохемството. Той казва, че то е най-вече в размяната на идеи, а национализмът в 21 век е безвъзвратно остаряло понятие.

С какво асоциирате бохемството?

Бохемството от 19-и век е артистичният първообраз на хипи движенията през 20-и век. Основното и в двете е свободомислието, разкрепостеността, нестандартният поглед към живота и липсата на агресия.

Според една от по-старите дефинициите бохемите са хора, които са далече от идеята за бунт. Съгласен ли сте с това?

Знаете ли няма нищо случайно в случайните неща. Въпросите на това интервю за бохемството ме заварват в Екс ан Прованс (Франция), родния град на Пол Сезан. Някак естествено тук идва и отговорът ми, че бохемите може би не са били бунтари в обществено-политическия смисъл на тази дума, но са бунтари в изкуството. Бохемството в изобразителното изкуство най-вече се припознава сред импресионистите и пост-импресионистите. Пол Сезан формира своя стил по време на бохемския си живот из парижките ателиета на Мане, Делакроа и Пизаро. В последствие неговите картини заедно с техните и тези на Сисли и Реноар са отхвърлени от журито на френската Академия за изящни изкуства за представяне на Парижкия салон. Тогава се формира и т.н. Салон на отхвърлените. В контекста на това интервю “Салонът на отхвърлените” може да го прекръстим на “Салон на бохемите”.

След бохемския си период в Париж Пол Сезан се прибира в Екс ан Прованс за да развива свой собствен стил и така неусетно трасира прехода между импресионизма на 19-и век и кубизма на 20-и век. Следващото поколение бохеми в Париж, кубистите Пикасо и Матис, наричат Сезан “свой духовен баща”. По обясними причини Първата и Втората световна война прекъсват бохемския начин на живот в Европа. Неслучайно територията, където се проявява отново бохемството е Америка. Представителите на попарта се явяват и новите бунтари в изобразителното изкуство. Може би най-яркият обществено-политически бунтарски период на бохемството е хипарството на 20-ти век. Днес ми е трудно да припозная подобни настроения и поведение.

В едно интервю казвате, че сте наследил ведрата позиция към живота от баща ви. Може ли да ни разкажете повече за него и за средата, в която сте израснал?

Макар да не мога да идентифицирам бохемството в България като отчетливо проявил се културен процес, трябва да кажа, че баща ми, художникът Атанас Нейков, носеше бохемски дух. Ателието му на ул. „Шандор Петьофи” носеше духът на ателиетата от 19-и век. С висок стар скосен оберлихт (стъклен покрив) множество стативи, сандъци, бои, четки и задължително много паяжина. Заедно с Николай Ников – Ничето, съученици в Италианското училище и после състуденти в Художествената академия, двамата през 50-е и 60-е години на 20-и век са създавали самочувствието за случване на Софийски бохемски живот.

Колкото до това в каква среда съм живял – семейството: баща, художник повлиян според мен от Сезан и прекланящ се пред изкуството на Пикасо и Модиляни и майка, Виолета Тицин, филолог, които превеждаше Стефан Цвайг и Алън Силитоу. Училище: в което бях заобиколен и изучавах музиката на Бах, Моцарт, Равел и Рахманинов и не само! Съседи: Да, мога да кажа, че имах страхотния шанс да живея в блок с артистични семейства. Всички деца в блока бяхме привлечени от киното. Наши кумири бяха Джордж Лукас, Стивън Спилбърг и Ридли Скот, а филмите, които ни формираха като личности, бяха „Междузведни войни”, „Е.Т.”, „Бегач по острието на бръснача”. Днес всички се занимаваме по един или друг начин с кино. Аниматорът Андрей Кулев живееше на 2-я етаж, аз живеех на 4-и етаж, братя Чучкови (Виктор и Борко) живееха на 5-и етаж, а режисьорът Димитър Коцев - Шошо живееше на 8-я етаж.

Това бяха рождените дни на Дечко, ставаха страхотни купони, но определено това не бяха бохемски вечери! Там се събираше артистичен и партиен елит. Веднъж жената на съветския посланик се беше напила и започна да рецитира “Незнакомка” от Александър Блок. По това време в училище трябваше да учим наизуст същото стихотворение. И ето, че моят момент дойде – жената на посланика с надигната в ръка чаша с вино забрави текста, и... аз без проблем продължих стихотворението до края! Беше страшен фурор.

Пътувате много и твърдите, че национализмът е отживелица. Все пак, къде се чувствате най-уютно, най у дома си?

Италия и Америка са страните, където се чувствам най-добре! Но разбира се най-уютно ми е в България, в София. Съжалявам, че нашата страна все не случва на управленци. Намирам за много елементарно в 21-и век, човек да е пещерен националист като от началото на 20-и век. В ерата на Фейсбук не може да си националист! Понякога “фейсбук приятели” ме укоряват, че от време на време пиша статуси и на английски език – “не съм ли бил българин?”, “защо пиша на английски?” и т.н. И знаете ли не мисля, че трябва да им отговарям, просто се разприятелявам с тях. Много пъти пиша статуси, за да ме разбират и приятели, които не са българи! Да, имам и такива. Вчера например един бизнес партньор и фейсбук приятел от ... Нова Зеландия ме поздрави за пърформънса ми срещу Волен Сидеров.

Кое е най-необичайното място от света, където сте бил? И къде са най-веселите хора?

Бялата пустиня в Ню Мексико, е най-невероятното място, където съм бил! Страшно объркващо е да се намираш по средата на бяла шир при +35 градуса по Целзий. Свикнали сме да виждаме такава гледка само през зимна при поне минус 10 градуса. Не мога да кажа къде са най-веселите хора, но мога да кажа, че в сравнение с другите страни в България има повече навъсени лица по улиците.

Самият Манхатън ми е любим и винаги провокира въображението ми. Първата изложба беше посветена на цифрите, а втората на отраженията в града! Първият път бях впечатлен от това как са превърнали в култ желанието да обозначиш номера на сградата си. Това няма как да не го забележиш особено идвайки от България, където няма табели на улици, камо ли номера на сгради. Втория път бях пленен от множеството отражения, които предлага този град. Отразеният силует на една строга сграда върху стъклената повърхност на отсрещния небостъргач се превръща в истински импресионистичен кадър.

Знам, че сте се прекръстил на Найо Тицин, защото са ви забранявали да имате две лични имена, а баща ви е казал, че това е име на антибиотик. Кое е вашето лекарство срещу липсата на свободомислие?

Липсата на свободомислие е дълбок неосъзнат комплекс за малоценност. Затова лекарствата са изкуството и науката! Когато човек слуша Моцарт Реквием или Бах Голдберг вариации например, той толкова се снишава, че комплексите му изчезват и се освобождава от всичките си вътрешни зависимости, става свободен. Същото е с науката, когато прочетеш една статия за ново откритие в генетиката или видиш снимка от космическия апарат Вояджър 1, направена от 18 милиарда километра, си даваш сметка колко малък си и колко всичките ти проблеми са миниатюрни и незначителни!

Може ли чувството за хумор да се възпита?

Не знам! По-скоро мисля, че човек се ражда с чувство за хумор или без.

Не съм авантюрист, но обичам предизвикателствата! Например през последните години едно от най-големите предизвикателства пред мен самият беше да вникна в музиката на операта „Саломе” от Щраус. Цяла година ми отне да направя музикален-документален филм разбираем за широката публика. Сега мога да кажа, че съм се предвижил едно стъпало напред в познанията ми в музиката. Филмът вече е откупен от Arts Channel отгрупата на Sky TV и предстои предпремиерната му прожекция на Аполония в Созопол и официалната му премиера в София по време на Киномания през ноември.

Какво ви вдъхновява?

Именно предизвикателствата ме вдъхновяват. Като журналист и PR са ме вдъхновявали предизвикателствата да провокирам събитие, което да има силно въздействие върху обществото. Така се получи например с въпроса към Симеон Сакскобургготски “Ваше величество, колко ви е часът?”, така и с “ареста” на Волен Сидеров.

Колко е важна самоиронията за оцеляването?

Много е важна.

Вие самият и съпругата Ви бохеми ли сте? И как живеят двама бохеми под един покрив?

Ако свободомислието и общуването с различни хора от всякакви култури се нарича бохемски живот – да, такива сме! Нашата къща е винаги пълна с интересни хора, творци, журналисти, политици. Знаете ли, бохемския живот е всъщност онова общуване между хората, чрез което те черпят идеи един от друг и се развиват заедно, забравяйки за момент собственото си его. Чрез SMS-и и и-мейли това не се получава. Странно как развитието на комуникациите убива бохемското общуване.