Катя Антонова: Хора, помислете за сърцето си!

Дора, София, Люба, Радина, Роси, Кло... Ти, тя, аз, другата, ние. Всички ние като героини на „Десет женски изневери“. Всички ние, които писахме тази книга заедно с Катя Антонова, без дори да знаем. Всички ние – толкова различни и толкова еднакво лутащи се, копнеещи, болезнено жадни за любов.

„Десет женски изневери“ е книга, която няма да те остави да бъдеш просто наблюдател. Тя неусетно вмъква в теб чувството, че си редил думите заедно с авторката. Чертал си в една стая заедно с нея огромни пасажи от болката, от страховете, от въпросите, от надеждите, от вълненията. „Десет женски изневери“ (изд. „Будлея“) е новата книга на Катя Антонова, която не е книга за измамата, нито за играта на криеница, нито за подлостта. Обратното, „Десет женски изневери“ е книга за любовта. Истинската, не напудрената. Любовта от живота, не от мечтите на 10-годишно момиченце. Любовта, която липсва и тази липса кърви. Любовта, която иска, раздира, трови, крещи, понякога дори ни убива, но никога не ни позволява да живеем неживи.

Катя, на представянето на втората си книга каза, че пишеш, когато имаш да казваш нещо. Какво имаше да казваш с „Десет женски изневери“?

Да, така е – пиша само тогава, когато имам нещо за казване, а не защото смятам, че това или онова би се продавало добре. Няма маркетингова презумпция в писането ми. Конкретно с тази книга имах да кажа на хората: „Помислете за сърцето си, за истинските си чувства, за това коя е спойката на вашия брак или на вашата връзка.“ Това е основното, което бих искала да отправя като послание. И, разбира се, исках да разкажа тези истории – намирам ги за интересни.

Тези истории и твоите героини в тях истински ли са?

Това е въпрос, на който мога да отговоря и с „не“, и с „да“. Не, защото не съм си откраднала парченце реалност от нечий живот и няма история, която да е написана от началото до края си такава, каквато съм я чула. Няма такава история. Дори да съм се вдъхновила от нечий образ, навсякъде го има и доизмислянето, и натъманяването, за да се получи добре от художествена гледна точка. От друга страна, мога да кажа да, абсолютно всички истории са истински, защото аз съм всяка една от тези жени. Всичко това е минало през мен. Описала съм моите реакции в контекста на дадената случка.

Защо „женски изневери“, а не просто „изневери“?

Колкото и да звучи нередно в днешно време, аз правя разлика между мъжа и жената не само по отношение на физически белези, ами и по отношение на възприятията им. Сякаш имаме различен душевен релеф. Познавам по-добре жените и независимо как ще прозвучи това, те са ми по-интересни. В тях има безброй много кътчета, някои много тъмни, други – леко осветени. Женската душа е една безкрайна разходка. За мен няма по-интересно нещо от това да се разхождам – дотам, докъдето бъда допусната.

Има ли сексизъм в изневерите покрай често срещаното схващане, че „ако тя изневерява, тя е „лека“ жена, но ако той изневерява, той е пич, той става все още“?

Труден въпрос, защото, признавам, че е възможно да си плувам в един мехур, в който хората, с които споделям този мехур, в никакъв случай не биха нарекли една жена, която е изневерила, „лека“, нито биха потупали по рамото мъж, който изневерява. Така че мога да говоря теоретично. Предполагам, че все още са валидни и такива нагласи, но за мен това е твърде повърхностно и безинтересно. Ако се налага да обсъждаме наново тези теми, значи сме много, много по-назад, отколкото си мисля. При всички положения в моя свят подобни схващания няма. На мен дори понякога ми иде да кажа на жените около себе си: „Добре де, бъдете по-крехки, няма нищо страшно в това!“ Всички са много силни, интересни, ярки. Не мога да си представя да страдат от някаква дискриминация или пък да търсят оправдание за някаква несполука. Това са жени, които са хванали живота в своите ръце.

Тъй като има прекрасни илюстрации на Йорданка Мишева към всяка от твоите истории, ти как би илюстрирала жената днес, каквато искаш да я виждаш? Разбира се, с всички рискове на едно такова художествено обобщение.

Често съм се опитвала да намеря общ признак между хората, който да дава например обяснение за някакъв генерален проблем и да ни насочва към решаването му. Обаче за мен хората са твърде различни. И това е чудесно! Те се борят с различни предизвикателства, имат различни очи. Всеки има мисия тук – нещо, което има да свърши, да постигне, да научи. Затова не мога да нарисувам такъв събирателен образ. Единственото, което смятам, че би могло да реши нашите проблеми – изведнъж и напълно, е да се научим да обичаме себе си. (което е безкрайно трудно, затова си оставаме в утопията). Може би това е свързващото между всички нас – неумението да обичаме себе си. Не говоря за егоизъм. Смятам, че да обичаш себе си, е единственият сигурен начин да обичаш другиго. Да го обичаш правилно и напълно, а не да го ползваш като патерица по житейския си път. Смятам, че човек, който обича себе си, няма как да бъде измъчван от чувство за вина, гняв или друга от емоциите, които в момента ни тресат и разцепват – нас и останалите хора по света. Според мен стремежът да обичаш себе си е една от най-съществените и най-трудни задачи, които са ни поставени тук. Това е път, който може и да не изминем, но всяка крачка в правилната посока е важна.

Ти самата измина ли този път?

Не мисля. Според мен малцина са хората по света, успели да го изминат докрай. И сигурен симптом, че не съм, е, че съм жива. Не мога да си представя какво ще правя на този свят, ако съм се научила на това най-ценно умение. Какъв ще бъде смисълът от моето съществуване. Все едно да продължиш да играеш, след като си превъртял играта. Но много се старая и работя по въпроса, защото, както казах, всяка крачка е важна. Според мен първата е да се осмелиш да се погледнеш такъв какъвто си. Защото ние днес много се самоцензурираме и ни е страх от това, което ще видим, когато сме истински. Затова предпочитаме въобще да не се виждаме. Така че първа крачка е да видя коя съм, втора – да не съдя себе си, че съм това, което съм, трета – да приема с благодарност това, което съм. И вече нататък един ден да кажа: „Да, аз обичам себе си...“

Написването на тази книга помогна ли ти да видиш по-дълбоко в себе си и какво намери там?

Винаги! Този процес е много свързан – винаги, когато започна да пиша, то е защото съм открила нещо в себе си. В процеса на писане видях още детайли. Осъзнах своята несигурност, например, липса на собствен център и желанието да го открия извън себе си. Какъв абсурд! Такива връзки в един момент стават много болезнени, защото са основани на невъзможни идеи и очаквания.