Истинските истории на осиновените и осиновителите в България

Много сълзи… много сълзи ми коства написването на тази книга. Докоснах се до толкова хора, всеки един от които предизвика вълна от емоции в мен. Така вълна по вълна стана цяла буря. Мъка, болка, тъга, гняв, обида, прошка, надежда, радост, безумно щастие – всяка история е наситена с толкова различни, дори противоречиви чувства. Но над всички винаги властва любовта. Най-силната, всепоглъщаща, изцелителна, преобразяваща, единствена и вечна обич – тази между родител и дете. Но често пътят до и през тази обич е труден и болезнен – всяка радост върви с болка, надеждата – с огромна отговорност, щастието – с вледеняващ страх.

В хората, които ми споделиха историите си, ме впечатли не толкова драматизмът в съдбата, а силата, която всеки един е съумял да открие, за да преодолее най-големите си страхове и да си позволи да бъде щастлив. За много от тях това обаче е било борба в продължение на години – с предразсъдъци, със системата, със законодателството, с обществото, – но преди всичко борба със себе си. Защото често най-големите бариери пред щастието си ги поставяме сами.

А двубоят с теб самия е най-трудният.

Вдъхновена… така се чувствам на финала на тази книга. Да влезеш в света на толкова много хора, да ги насърчиш да ти споделят най-големите си болки, но и най-силното си щастие е вид пречистване. Пречистваш се от свои собствени страхове и болки, разделяш се с предразсъдъци и грешни убеждения. Лечително е да станеш свидетел как други могат да превъзмогнат най-големите травми и да намерят хармония в себе си. Чувстваш се смирен пред силата на любовта… защото тя винаги има право.

Откъс от книгата

Още от първия ден вкъщи започнахме да казваме на децата, че са осиновени. Бяхме категорични, че не искаме да създаваме тайна. Преценихме, че ако не започнем от ден едно, съвсем реалистично е да попаднем в капана на самозаблудата и след това никога да не сме в състояние да разкрием истината. Аз изпитвам огромен ужас от това да се обречеш на вечни лъжи и да градиш стъклена къща около собствения си живот.

Още от първия ден, така и до днес, им казваме, че са нашите коледни подаръци; че най-хубавият ден в живата ни е този, в който сме ги взели от бебешката къща; че те са нашите деца и сме се търсили взаимно и най-накрая сме се намерили; че са се родили на мама и тати в сърцето. Тези фрази ги изричам непринудено с мил и щастлив тон, докато ги преобличам или храня. Вярвам, че дори и да не ги разбират още реално, посланието се запечатва в съзнанието им.

Снимали сме се при взимането от дома и искам да им направя специален албум с тяхната истинска история – как сме се намерили и през какво сме минали заедно. Това е най-щастливият период в живота ни. С всеки изминал ден ги обичаме още повече… ако това изобщо е възможно.

Бих посъветвала всеки кандидат осиновител да не създава тайна на осиновяването, защото тя е извор на мъка и болка. Много осиновени се срамуват, че са осиновени, а много осиновители - че са осиновили. Това е провокирано от негативното отношение към осиновяването, което все още властва в България. Колко обидни изрази има по отношение на жените осиновителки като “Тя е ялова.” и колко жлъчни думи към осиновените като “То е едно хранениче.”

Ще ви дам пример за наша позната, която отива с осиновеното си дете на площадката. До него се приближава друго дете и с цел да го дразни му казва: “А ти пък си осиновен!” Това е абсурдна обида! Момчето обаче расте без лъжи и тайни и съвсем спокойно отвръща: “Да, а ти си просто роден!”

„Осиновени истории“, 216 с., цена: 9.99 лв.