в квартирата си. Квартирата е миниатюрна, младежите изваждат сгъваема масичка, разопаковат пластмасоди чинии и прибори. Николо започва да приготвя типични калабрийски спагети (по-точно макарони), а Карла нарязва разядките, от които запомних най-добре капиколото – сушен свински врат във формата на обемен колбас. Макароните, на които естествено не запомних името, затова нека си послужа с обобщаващото за италианците име – паста, бяха смесени със сос, приготвен от пържен в зехтин калабрийски лук и бира. Това е цялата рецепта. Към вечерята се прибавя и някакво вино, от което за мое нещастие не опитах, защото трябваше да карам колата обратно до нашето село. Сред другите местни специалитети се оказа един особено вкусен ликьор от ликвориче или женско биле – растение със сладък корен от семейство бобови. То съдържа глициризин, смятан за петдесет пъти по-сладък от захарозата, и се използва както за подсладител, така и за направата на бонбонени дражета, обвивки на медикаменти и прочие. Отсипват ни в малко шишенце от ликьора, за да мога и аз да го вкуся след време, а след десерта ни предлагат сладките ливкоричеви корени за дъвчене – правят го за оправяне на вкуса или за отказване на цигарите. Вечерта е непринудена и приятна, говорим си за работата, кризата, образованието, емиграцията… Младежите са образовани, работят къртовски и учат чужди езици – явление, което не е много характерно за италианците. Защо ли ми минава през главата предположението, че се готвят да напуснат родината си в скоро време???
На изпроводяк ни натоварват с една торба червен калабрийски лук и ние си пътуваме с него и си излъчваме миризма, която удря в очите освен в носа до края на пътешествието. В замяна на този дар ние прибавяме към българските сувенири и българското вино кутията с гръцки тригуни и баклави, с които се сдобихме в Игуменица. Алъш-веришът е успешен, разделяме се с много топлота. Освен всичко друго Николо и Карла са чудесни гидове и ни дават много ценни съвети и брошури за цяла Южна Италия и Сицилия.
През Вибо Валентино към Локри и Джераче
На следващата сутрин закусваме и пием разточително кафе на маса с изглед към морето. После тръгваме към Сицилия, но сме решили по път да посетим селото Джераче, близо до Локри – на предната част на „подметката на ботуша”. Минаваме през Вибо Валенсия. Някога Вибо Валесия е съществувал с името Хипонион. Бил колония на локрианците, които пък от своя страна били колония на гръцката Локрида – историческа област в някогашна централна Гърция, разделена на две части от планината Парнас, Фокида и Дорида.
Приятелите ни от Тропеа ни бяха разказали, че във Вибо Валенсия се пазели „Песните на Орфей”. Оказа се, че става дума за златна пластинка, „придружаваща” мъртвец (една от общо 20-те намерени пластинки, които са ценен документ за орфическите вярвавия за отвъдното). На пластинката са написани инструкции към подземните богове и наставления за намиране на подземния свят[2].
Стигаме до предната част на „подметката на ботуша” и минаваме през Локри
Локри Епизефири е основан някъде към 680 г. пр. н.е. и се смята сред първите йонийски колонии на гърците, включен във Велика Гърция (Магна Греция). Изкушавам се да поместя тук цитат от статията на Здравка Михайлова „Земя след последната спирка”[3], в която се откриват множество подробности за колонизирането на Италия и Сицилия от многобройно гръцко население през VIII в. пр. н. е:
„През онази епоха в Калабрия са основани гръцките колонии Ригион (днешният Реджо Калабрия), Тарас (Таранто), Варион (Бари), Врундисион (Бриндизи), Епизеферии Локри, Кавлония, Медма, Кротон, Сиварис и др. Калабрия е областта в Италия, която по своята география, топография и околна среда прилича повече от всяка друга на Гърция. Не е случаен фактът, че по протежение на йонийските брегове на областта са основани четири от най-големите гръцки колонии на Запада. Това е бил район, познат на колонизаторите. Големият градски център в древността Турии е бил проектиран от прочутия Иподам Милетски и в него е погребан най-големият историк на древността Херодот. Не може да не отбележим и приноса на Питагор за развитието на знанието, както и школата, основана от него, в Кротон. И днес сред руините на древния град може да бъде видяна „трибуната на Питагор“, откъдето великият математик проповядвал теориите си…
Днес броят на гръцкоговорящото население в Калабрия е спаднал на около 5000. Малцина са останали да живеят в Галициано, Рохуди, Бова, малко повече в Реджо…”
От Локри директно отбиваме към Джераче
Основали са го локрианците някъде към IX-X век, които бягали заради нападения на сарацините и потърсили убежище в планинския манастир свети Василий. За селото научихме от списъка на националния туристически клуб „Най-хубавите градчета в Италия”. Разхождаме се в Джераче без цел и посока.
Особено ни впечатлява една табела с надпис „Ларго” и текст, съобщаващ, че ларгото носи името на Барлаам II Весково ди Джераче – учител по латински и гръцки на Петрарка и Бокачо.
Огромната катедрала е в ремонт, купуваме вкусен ръчен хляб, пием мързеливо кафе на припек в центъра на горния град. Като казвам горен град, имам предвид, че градчето е опасано спираловидно от виещо се шосе, което ви води от долния през средния до горния град, който очевидно е оригиналният средновековен град или пък градът на богатите. Впрочем „кацналите” градчета очевидно са запазена марка на тази част от Средиземноморието. 
И до днес Джераче си пази внушителните фортификации, множеството грандиозни каменни порти, аристократичните палаци, старите гръцките базилики…
Тръгваме от Джераче, любувайки са на гледката кам морето. И докато си гледаме морето се загубваме из малките пътчета. Джипиесът се побърква и ни забива тотално, следваме един коларски път с надеждата, че все някъде ще ни изведе. Изпитвам ужас и възторг, кротко, тайно и красиво е, изведнъж коларското шосе се превръща в каменна улица.
Попадаме в незнайно село,
ако не внимавам и не карам с десет километра в час, нямам шанс да обърна или да се поправя. После се появява някакво малко селско центърче и паркирам полу-разтреперена пред църквата „Свети Никола от Бари”. Отдъхвам малко и правя няколко снимки, опитвам се да запаля колата и да продължа, но колата не помръдва. И така доста време, докато не отваряме предния капак. От загряването или от нещо друго тапицерията на капака се оказва стопена на едно място и парчета вата са пръснати наоколо из механиката. Ами, ако се бяха запалили? Покланям се на свети Никола! Проверих това селце специално – името му е Портиглиола. А на свети Никола обещаваме, че рано или късно ще посетим родното му място в средиземноморска Ликия – Патара (сега в Турция) и града, в който е работил и предал богу дух – Мира (сега Демре). Имаме си приятел от Гърция, който вярва в „старите дванайсет”. Той често ни подгрява с разни тайни, а за свети Никола казва, че това си е просто… Посейдон. Работата е в това, че и доста специалисти смятат, че свети Никола е хипостаза на бога на моретата. Но, както и да е!
Лесно намираме пътя към Реджо (ди) Калабрия в Бовезия – най-южната част на Калабрия, обозначена като област „Гречаника”.
След Мелито ди Порто Салво внимавам да не пропусна скалистите израстъци на призрачното гръцко село Пентедатило (Пет пръста) – едно от многото призрачни села в Южна Италия впрочем. Тук наскоро е идвал президентът на Гърция – да говори на някакъв събор или нещо подобно сред потомсвените гърци от областта „Гречаника” и да приветства реанимирането на езика грико. Идвал даже и певецът Йорго Даларас.
Подминаваме Реджо, взимаме ферибота от Вила Сан Джовани до Месина
Малко на североизток от Вила Сан Джовани е Шила (Сцила) – днес прекрасен курорт. Сицилианският браг, който ни очаква, е презастроен. Многоетажни нови сгради скриват прелестите на Месина.
Автор: Росица Йосифова
Снимки: авторът
Продължението на пътеписа на Росица може да прочетете ТУК.
Коментари (0)
Вашият коментар